— Откъде знаете какъв проблем има клиентът и какви са възможните странични действия?
Хм… Как да обясни на момчето, че не му е ясно точно какво усеща?
Пердю използваше ушите, очите и инстинкта си. Беше способен да разговаря с пациента и да чуе повика на душата му, да разбере какво ѝ липсва. Езикът на тялото му разкриваше, макар и само до известна степен, какви чувства го превиват или потискат. Четеше по позата, по движенията и жестовете. Освен това притежаваше нещо, което баща му наричаше „умение да преслушваш“. „Ти виждаш и чуваш през прикритието на повечето хора. Надарен си с умението да виждаш какво им създава грижи, какво им липсва и за какво мечтаят.“
Всеки човек си имаше таланти. Неговият талант беше „умението да преслушва“.
Един от постоянните му клиенти, терапевтът Ерик Лансон, който практикуваше близо до Елисейския дворец и лекуваше правителствени чиновници, веднъж бе признал на Пердю колко го ревнува — защото книжарят притежавал „психометрична способност да измерва душата много по-точно от един терапевт с трийсетгодишен опит в слушането“.
Лансон прекарваше всеки петък следобед в „Литературната аптека“. Определено клонеше силно към фентъзи, мечтаеше за мечове и дракони и се опитваше да изтръгне усмивка от Пердю, като правеше психоанализа на фантастичните фигури.
Лансон му изпращаше политици и техните свръхнапрегнати съветници — с „рецепти“, на които терапевтът описваше неврозите им с белетристичен код: „кафкианец с полъх от Пинчън[4]“, „Шерлок, абсолютно ирационален“, „великолепен синдром на Потър под стълбата“.
За Пердю беше предизвикателство да учи хора, повечето мъже, живеещи сред алчност, злоупотреба с власт и затъпяващ сизифовски труд зад бюро, как да живеят с книгите. Изпитваше дълбоко удовлетворение, когато някоя от тези измъчени машини се откажеше от работата, която го бе лишавала и от последната частица индивидуалност. В освобождаването често участваше книга.
— Вижте, Жордан — опита се да обясни Пердю, — книгата е едновременно лекар и лекарство. Тя поставя диагноза и е терапия. Аз събирам подходящия роман с човешкото страдание — това е моят начин да продавам книги.
— Разбирам. Значи моят роман е бил зъболекар, а мадам е имала нужда от гинеколог?
— О, не!
— Защо „не“?
— Книгите не са само лекари. Някои романи придружават човека през целия му живот, и то с много любов. Други действат като плесница. Трети са приятелки, които те загръщат със затоплена хавлия, когато дойде есента и те обземе меланхолия. А четвърти… те пък са розов захарен памук — за три секунди предизвикват пърхане в мозъка и оставят след себе си щастливо нищо. Те са като бърза, гореща афера.
— Нима ми казвате, че „Нощта“ принадлежи към любовните връзки за една нощ? Че романът ми не е литература, а флирт?
Проклятие! С писатели не се говори за чужди книги, гласеше едно от старите книжарски правила.
— Не ме разбрахте. Книгите са като хората, хората са като книгите. Казах ви как постъпвам лично аз. Първо си задавам въпроса той или тя ли са главните фигури в собствения си живот. Какъв е основният мотив? Дали пък той или тя не са само второстепенни фигури в собствената си история? Може би точно сега се разделят с житейската си история, съкращават ролите си, защото съпругът или съпругата, децата и работата поглъщат целия текст?
Макс Жордан го слушаше, ококорил очи.
— В главата си нося около трийсет хиляди истории и, знаете ли, това не е много, защото само във Франция книжарите доставят над един милион заглавия. Събрал съм в „Литературната аптека“ осем хиляди заглавия от най-добре помагащите. Те са моята спешна помощ. С времето се научих да съставям програми за лечение. Би могло да се каже, че смесвам лекарство от букви — готварска книга с рецепти, които се четат със съпричастие. Роман, в който героинята прилича на читателката. Лирика, предизвикваща поток от сълзи, които читателят иначе преглъща и те постепенно го отравят. Аз слушам със… — Пердю показа соларния си плекс. — Слушам и със… — Потърка тила си. — А най-често с това. — Помилва нежното местенце над горната си устна, където усещаше особени тръпки.
— Но така не може!
— Разбира се, че може.
Методът му успяваше при 99,99 процента от клиентите. Все пак признаваше, че има и хора, в които не е в състояние да проникне.
Например в самия себе си.
Мосю Жордан няма защо да знае това…
Докато говореше на момчето, в главата му се промъкна опасна мисъл и преспокойно излезе на преден план.
Много бих искал да имам момче. От***.От нея бих искал всичко.
4
Томас Пинчън — американски писател, роден през 1937 г., изтъкнат представител на американския постмодернизъм от втората половина на XX в. —