На ъгъла на улица „Шерш Миди“ настроението му се подобри, като видя витрината на една винарска изба. „Червено и черно.“ Преди да влезе, той се увери, че в магазина няма други купувачи. Знаейки точно какво иска, Гаспар сведе до минимум разговора си със съдържателя и си тръгна след десет минути, натоварен с кашон с първокласни вина: „Жевре-Шамбертен“, „Шамбол-Мюзини“, „Сент Естеф“, „Марго“, „Сен Жюлиен“.
Щеше да има с какво да утолява жаждата си.
Като зърна отражението си във витрината, внезапно си спомни ужасната сцена в началото на филма „Да напуснеш Лае Вегас“, в която героят, изигран от Никълъс Кейдж, се отбива в един магазин, за да напълни багажника на кадилака си с десетки бутилки алкохол. Кратко спиране, прелюдия към пропадането му в самоубийствения ад.
Гаспар, разбира се, още не беше стигнал до този етап, но алкохолът се бе превърнал в неделима част от ежедневието му. Повечето време пиеше сам, но му се случваха и запомнящи се заливания в кръчмите на Кълъмбия Фолс, Уайтфиш или на остров Сифнос. Имаше и жестоки запои в компанията на недодялани мъжаги, на които не им пукаше за Брьогел, Шопенхауер, Милан Кундера или Харолд Пинтър.
Това беше най-добрият творчески стимулатор, както и средството, което правеше съществуването му по-малко ужасно — съучастникът, който му помагаше да открадне няколко безгрижни моменти от живота. Понякога приятел, понякога враг, алкохолът беше щитът, който държеше настрана емоциите, ризницата, която го предпазваше от тревогите, най-доброто хапче за сън. Спомни си фразата на Хемингуей: „Интелигентният човек понякога е принуден да се напие, за да прекара времето си с глупаци.“ Точно така. Алкохолът не решаваше кардинално нито един проблем, но беше временно средство за понасяне на голямата посредственост, която според него бе обхванала човечеството.
Гаспар не беше глупав и знаеше, че е възможно накрая алкохолът да го надвие. Дори имаше доста ясна представа как това би могло да се случи — щеше да дойде ден, когато животът щеше да му се стори толкова нетърпим, че повече нямаше да може да го понася на трезва глава. Дори за миг се видя как изчезва сред гъсти алкохолни изпарения. Той побърза да прогони тази кошмарна картина и установи, че е пристигнал пред една тъмносиня порта.
Като хвана под мишница кашона с бутилките вино, Гаспар набра четирицифрения код, който отключваше входа на улица „Жан Ебютерн“. Щом влезе в малката задънена улица, напрежението му започна да се уталожва. При вида на пищната растителност и старомодния провинциален облик на потъналия в зеленина проход гой се закова невярващо на мястото си. Изпита усещането, че тук времето тече по-бавно, отколкото отвън, сякаш мястото се намираше в някакво паралелно пространство. Две добродушни котки се приличаха на слънце. Сред клоните на черешите чуруликаха птички. Градският хаос изведнъж му се видя много далече и му беше трудно да повярва, че се намира само на няколкостотин метра от ужасния небостъргач „Монпарнас“.
Гаспар направи няколко крачки по неравната настилка. Малко по-нататък, полускрити от храстите, съзря малки къщи от дялан камък, измазани с грапава мазилка. Зад ръждясалите им порти охрените им фасади бяха обвити с килим от бръшлян и дива лоза. В края на алеята се издигаше дръзка постройка с геометрична форма. Стоманобетонен куб, чиято украсена шахматно с черни и червени тухли фасада бе опасана от остъклена веранда. Над вратата имаше надпис от ковано желязо: „Cursum Perficio“ — името на последната къща на Мерилин Монро. И тук имаше електронна заключваща система, която изискваше въвеждането на код. Гаспар последва инструкциите на Карън и стоманената врата се отвори с тихо щракване.
Любопитен да види вътрешността на къщата, той мина през антрето и влезе в хола. Действителността далеч надминаваше впечатлението, което създаваха снимките. Къщата бе изкусно проектирана около правоъгълен вътрешен двор и разполагаше с Г-образна тераса.
— Гледай ти! — възкликна тихо Гаспар, смаян от изяществото на жилището. Натрупаното през последните няколко часа нервно напрежение изчезна. Тук всичко беше като в друго измерение, обстановката навяваше чувството за нещо познато и вдъхваше спокойствие. Интериорът беше функционален, уютен и съвсем изчистен. Опита се да анализира откъде идваше това усещане, но архитектурата, както и хармонията на пропорциите бяха непозната за него материя.
Обикновено беше равнодушен към интериора. Впечатляваше се от пейзажите — отражението на заснежените планински върхове в езерата, синкавата белота на ледниците, опияняващата необятност на боровите гори. Не вярваше на всички онези брътвежи за фън шуй и влиянието на мебелировката върху циркулацията на енергията в дадено помещение. Но трябваше да признае, че тук усещаше ако не „положителни вълни“, то поне увереност, че ще се чувства добре и ще работи с удоволствие.