— Хайде, Кутанс, тръгваме.
4
Последните километри им се сториха най-дълги. Пътят към Тибъртън беше доста криволичещ. Малко преди Салем трябваше за кратко да излязат на Магистрала I, преди да поемат по едно леко стръмно шосе, което заобикаляше гора, носеща според джипиеса странното име Блексийди Уудс, и след това да се спуснат към океанското крайбрежие.
Гаспар поглеждаше крадешком Маделин. Тя бе напълно променена — очите й блестяха, миглите й потрепваха, лицето й изразяваше непреклонна решителност също като на снимката й, която бе видял в статията на списание „Ню Йорк Таймс“. Дори тялото й бе приведено напред, сякаш бързаше да влезе в бой.
След петчасово шофиране пристигнаха в Тибъртън. Очевидно окръгът пестеше от улично осветление и коледна украса — улиците бяха тъмни, обществените сгради, както и пристанището, също тънеха в мрак. Мястото им се видя още по-неприветливо отколкото на снимките в туристическите пътеводители, които бяха прегледали в интернет. Тибъртън беше градче с няколко хиляди жители, бивш център за морски риболов, който през десетилетията бавно бе западнал, засенчен от известния си съсед Глостър, който се бе утвърдил като Меката на атлантическия червен тон. Оттогава градът безуспешно се мъчеше да намери своето място между риболова и туризма.
Следвайки указанията на джипиеса, те напуснаха крайбрежната зона, за да се включат в мрежата от криволичещи асфалтирани шосета, водещи към вътрешността, и поеха по тесен път, заобиколен от храсталаци. След един километър фаровете осветиха табела с надпис „Продава се“. Под надписа бяха посочени името на агенцията за недвижими имоти — „Харбър Саут Риъл Естейт“, и телефонният й номер.
Маделин и Гаспар слязоха от колата, като оставиха фаровете включени. Те нямаха никакви оръжия, но извадиха от багажника фенерчетата и лостовете, купени от Кутанс в Манхатън.
Навън беше все така мразовито. Силният вятър, който идваше от Атлантическия океан, ги шибаше в лицата, като на всичко отгоре в Тибъртън даже морският въздух миришеше лошо.
Като вървяха един до друг, двамата се приближиха до сградата. Домът на семейство Сотомайор беше малка едноетажна колониална къща с централен комин. Дори в миналото да е била красива, тя отдавна беше придобила зловещ вид — мрачна постройка, заобиколена от къпини и избуяли плевели, с рушащи се колони от двете страни на входната врата. Гаспар и Маделин с мъка си проправиха път през бодливата растителност. В нощния мрак облицованата с чамови дъски фасада изглеждаше така, сякаш бе боядисана с катран.
Изобщо не им се наложи да използват козия крак, защото входната врата беше открехната. Съдейки по изметнатото от влагата дърво, тя отдавна беше разбита. Като си светеха с фенерчетата, те влязоха в къщата. Тя беше наполовина празна, тънеща в разруха от години, несъмнено вследствие на многократните посещения на местните клошари. Кухнята беше направо опустошена. Дървеният кухненски плот бе изчезнал, вратите на шкафовете бяха изтръгнати от пантите. В хола нямаше нищо друго освен един изтърбушен диван и счупена маса. На пода се търкаляха десетки празни бутилки от бира, презервативи и спринцовки. Виждаше се дори оградена с камъни студена пепел, показваща, че насред помещението е пален огън. Скитниците се бяха събирали тук, за да правят секс, да пият и да се дрогират на светлината на пламъците. Обаче нямаше никакви признаци, че на това място са държани затворници.
В другите стаи на приземния етаж имаше само прах, мухъл и подове с изметнати дъски, които попиваха водата като гъба. В задната част на къщата имаше веранда, която гледаше към малко дворче, където още стояха два полуизгнили дървени градински стола. Маделин изруга тихо, когато видя нещо като голям гараж или корабен док с къс и силно скосен заден скат на покрива. Следвана по петите от Гаспар, тя прекоси градината и се втурна в постройката, която също се оказа празна.
Те се върнаха в къщата. Под стълбището една наполовина скрита врата водеше до други стълби, които се спускаха не до мазе, а по-скоро до голямо сутеренно помещение, където имаше само покрита с паяжини маса за пинг-понг. В дъното на стаята имаше друга врата, която поддаде на втория удар с рамо. Зад нея беше същинското мазе, където очевидно никой не бе стъпвал от години.