За свое успокоение Гаспар и Маделин се качиха на първия етаж, където някога се бяха помещавали спалните и баните. И тук не бе останало много. Изключение правеше детската стая, в която Адриано бе живял до осемгодишна възраст.
На светлината на фенерчето си Кутанс огледа помещението, пазещо призраци от миналото — матрак, съборени етажерки, ламинирани филмови афиши, които гниеха на пода. Същите като онези, които някога и той бе закачал с кабърчета по стените на стаята си и които бяха вълнували детското му въображение: „Челюсти“, „Роки“, „Междузвездни войни“. Имаше само една разлика между неговия и този пантеон — тук вместо футболиста Мишел Платини от „Нанси“ героят бе аржентинският боксьор Карлос Монзон.
Гаспар освети вътрешната страна на вратата и различи старите чертички с молив, отбелязващи порастването на детето, които са толкова важни, когато си малък. Той потръпна. Нещо не се връзваше. Защо, след като му бяха отнели Адриано, Ернесто бе запазил непокътната стаята на сина си?
Той клекна. На пода лежаха рамкирани снимки, покрити с дебел слой прах. Кутанс избърса с ръка стъклата, за да премахне мръсотията, и видя избелели фотографии от 80-те години, които днес децата се опитваха да възстановят чрез филтрите на инстаграм. Типични снимки от живота на едно американско семейство: грубоватото и гордо лице на Ернесто, пищната фигура на красивата Бианка — Моника Белучи от Тибъртън. Личицето на Адриано, опитващ се да духне петте свещи на тортата си, с усмивка по молба на фотографа, но вече с леко отнесения поглед, за който бе говорила учителката му. Кутанс избърса стъклото на друга снимка. Четвъртата фотография направо го изуми — Ернесто и неговият пораснал син. Тя несъмнено бе направена по време на церемонията за встъпването на Адриано в редиците на нюйоркската полиция. Бащата гордо бе прегърнал през рамо сина си.
Излизаше, че Адриано се е виждал с баща си, когато е бил осемнайсет-двайсетгодишен, много преди той да се разболее. Това беше неразбираемо или по-скоро имаше някаква, макар и изкривена логика — щом като вече не бе способен да му нанася побои, Ернесто бе престанал да бъде заплаха за сина си и той го бе допуснал отново до себе си. За пореден път Кутанс и Маделин бяха удивени, че Адриано бе насочил омразата си само към майка си. Това беше несправедливо, шокиращо, безсмислено. Но след едно определено ниво на ужас и жестокост интуицията и здравият разум вече не помагаха за разгадаване на човешкото поведение.
21. Бианка
Казвам се Бианка Сотомайор.
Аз съм на седемдесет години и през последните пет години живея в ада.
Повярвайте ми, истинската същност на ада не са страданията, на които ви подлагат. Страданието е нещо естествено, присъщо на съществуването. От раждането си човек прави само това — страда с причина и без причина. Истинската същност на ада, освен жестокостта на страданията, е, че не можеш да ги прекратиш, защото дори нямаш властта да отнемеш собствения си живот.
Няма да ви задържам дълго, няма да се опитам да ви убеждавам в каквото и да било. Първо, защото вашето мнение не ме интересува, а и освен това не можете да направите нищо за мен или срещу мен. Вие ще предпочетете да слушате половинчатите и откъслечни спомени на онези, които ще се закълнат с ръка на сърцето, че Адриано е бил кротко и обичливо момче, а ние, родителите му, сме били чудовища.
За мен единствената истина е следната: искрено се опитах да обичам безрезервно сина си, но така и не се получи, дори през първите години. Характерът на детето си проличава много рано. Още на четири-петгодишна възраст Адриано вече ме плашеше. Не толкова с това, че беше буен, неконтролируем и сприхав, а преди всичко защото беше потаен и притворен. Никой нямаше власт над него, нито аз, опитвайки се да му въздействам с любов, нито баща му, който прибягваше до насилие. Адриано не просто искаше твоята привързаност, той се стремеше да те подчини, без да ти дава нищо в замяна. Той искаше да те пороби и нищо не можеше да го накара да се откаже: нито моите увещания, нито побоите с колан от страна на баща му, който биеше него, за да го укроти, а мен, за да ме накаже, че съм родила такова калпаво дете. Дори когато Адриано страдаше, погледът му ме смразяваше с жестокостта и демоничната ярост, която съзирах в него. Вие, разбира се, ще си помислите, че всичко това е съществувало само в моето въображение. Може и да е било така, но беше непоносимо. Ето защо избягах при първата отворила се възможност.
Отворих нова страница. Наистина. Човек има само един живот, а аз не исках да прекарам моя в постоянно унижение. Какъв е смисълът на един живот, състоящ се само от куп задължения, които те отвращават? Не исках да прекарам дните си в някакво малко, смърдящо на риба градче, брачният ми живот да е сведен до понасянето на постоянни побои, задоволяването на нагона на мъжа ми и робуването на моя ненормален син.