Маделин включи двигателя, даде мигач и направи маневра да се върне на платното, без да влезе в канавката. Вместо да се отправи към Ню Йорк, тя направи завой и пое обратно към Тибъртън. Все още не беше приключила с Гаспар Кутанс.
4
Следван по петите от Големия Сам, Гаспар се затътри по кея към „Старият рибар“. Там трябваше да изтърпи подигравките на клиентите на кръчмата, но пияниците не бяха злонамерени. След като се посмяха добре, те дори го почерпиха едно питие. Първата му реакция бе да откаже, за да остане трезвен, но след това се предаде. Какъв смисъл имаше да бъде добродетелен, след като разследването бе приключило?
Той изпи бавно първата си чаша, наслаждавайки се на уискито, после на свой ред почерпи компанията. След още две чаши на празен стомах сложи на бара две банкноти от по петдесет долара и поиска да му оставят бутилката.
„Казвам се Гаспар Кутанс и съм алкохолик.“
Алкохолът взе да оказва своето въздействие. Гаспар се почувства по-добре. Настъпи най-хубавият момент — след две-три чаши се освободи от задръжките си, забрави за грозотата на света, но все още не беше напълно пиян и мислите му бяха почти ясни. Именно в такова състояние бе написал най-добрите си пиеси. След известно време обаче компанията на пияниците започна да го дразни — твърде много шум, агресивност, хомофобия, прекалено много глупости в минута. Освен това винаги предпочиташе да се напие сам. Напиването беше интимен и трагичен акт — нещо средно между мастурбация и инжекция с хероин. Кутанс взе бутилката с ръжено уиски и намери убежище в съседното помещение, което представляваше нещо като мрачна пушалня с облицовани с червено кадифе стени, по които бяха закачени харпуни, неприлични гравюри и черно-бели снимки на местни рибари, позиращи пред лодките си с рекордния си улов. Всичко това придаваше странен вид на стаята — „Старецът и морето“, излязъл изпод четката на Тулуз Лотрек.
Той седна на една маса и сложи вещите си на отсрещния стол. Наля си четвърта чаша и започна да прелиства дебелата тетрадка, в която записваше цялото разследване. Това беше хрониката на неговия провал. Може и да носеше сакото му и да ползваше парфюма му, но не беше Шон Лоренц. Не притежаваше нужната висота, за да поеме щафетата. Маделин беше права — не можеш да станеш детектив без нужната подготовка. По много причини си беше внушил, че ще успее да намери и да спаси Джулиан. Защото, спасявайки това дете, щеше да спаси себе си. Беше се вкопчил в това разследване, защото бе открил удобен начин да изкупи без много щети провалите в живота си. Но човек не може за няколко дни да изкупи грешките на цял живот.
Гаспар отпи глътка уиски и затвори очи. В съзнанието му изникна образът на Джулиан, гниещ в някакво мазе. Имаше ли и най-малката вероятност детето още да е живо? Вече не беше никак сигурен в това. Пък и дори по някакво чудо да го откриеха живо, в какво състояние щеше да е момчето след две години плен? И какво щеше да е бъдещето му? Баща му беше умрял, опитвайки се да го спаси, майка му се беше застреляла с куршум в главата в един изоставен вагон. Човек можеше да започне и по-добре живота си.
Докато прелистваше страниците на тетрадката си, той се спря на една от снимките на „Майсторите“, които бе изрязал от монографията, написана от Бенедик. Това беше любимата му фотография. Първо, защото носеше автентичността на една епоха, показвайки суровия подземен Ню Йорк от края на 80-те години. Второ, защото беше единствената снимка, на която тримата младежи изглеждаха почти щастливи. Бяха на малко над двайсет години и позираха с арогантна усмивка пред обектива, без да знаят кой от тях ще се сгромоляса и кой ще полети към успеха. Макар че още от пръв поглед ставаше ясно, че Беатрис Муньос, избрала си псевдонима Лейди Бърд при нейните сто и двайсет килограма и фигура на щангист, е прикована към реалността и не може да полети. На фотографията тя криеше тялото си под военна пелерина и се усмихваше на момчето отдясно — Лорц74, който все още не беше станал великият Шон Лоренц. Художникът, чиито картини щяха да подлудяват хората. Дали той вече предусещаше съдбата, която го очакваше? Вероятно не. На снимката явно мислеше само да пошари наоколо с приятеля си, преструващ се, че пръска със спрей, който бе известен с прозвището Найт Шифт, или Адриано Сотомайор.
Гаспар се вгледа по-внимателно в Адриано. В светлината на фактите, които знаеше сега, той промени първоначалното си мнение за него. Преди три дни, когато за първи път бе видял тази снимка, си бе помислил, че латиноамериканецът си придава важност с разкопчаната си риза и наперения си вид, но това, което бе взел за чувство на превъзходство, всъщност беше само отчужденост. Адриано имаше същия отнесен поглед като в ранното си детство.