Кутанс не можеше да откъсне очи от лицето на бъдещия Горски цар. Не беше успял да открие тайната на Адриано — ключът, който отваря всички врати. Малката биографична подробност, която хвърля светлина върху всички парадокси на един живот, която разкрива същността на личността, към какво се стреми тя и от какво непрестанно бяга. За миг му се стори, че истината е там, пред очите му, но просто не може да я види. Внезапно се сети за основния урок от разказа „Откраднатото писмо“ на Едгар Алън По, който беше чел като тийнейджър — най-добрият начин да скриеш нещо е да го оставиш на видно място.
Той машинално извади химикалката си и започна да си води бележки, както правеше обикновено, когато пишеше пиесите си. После прочете написаното: две-три дати, имената на „Майсторите“ и техните псевдоними. Той коригира една от грешките си. Може би под въздействието на морската атмосфера в стаята бе написал Найт Шип вместо Найт Шифт.
Гаспар затвори тетрадката, изпразни чашата си и като взе вещите си, с натежала глава се затътри към бара. В кръчмата имаше по-малко хора и глъчката бе понамаляла. Той попита съдържателя къде може да намери стая за нощувка. Мъжът му предложи да се обади по телефона на няколко места. Кутанс му благодари с кимване. Наполовина рухнал на един стол, Големия Сам се залепи за него като пиявица.
— Ще ме черпиш ли едно питие, каубой?
Гаспар му напълни чашата от своето уиски.
Макар че не наля на себе си, започна да усеща влиянието на изпития алкохол. Умът му вече беше замъглен. Чувстваше, че почти се е натъкнал на нещо важно, но го е оставил да му се изплъзне.
— Познавахте ли семейство Сотомайор?
— Разбира се — отвърна пияницата, — тук всички ги познаваха. Да беше видял жената на Капитана… Как ли й беше името?
— Бианка?
— Да, точно така, невероятна красавица. С удоволствие бих я опънал тази…
— Ернесто ли наричаха Капитана? — прекъсна го Кутанс.
— Да.
— Защо?
— Ама че си глупав, защото беше капитан, естествено! Той беше един от малкото, които имаха разрешително за дълбоководен риболов.
— Какъв беше плавателният му съд? Траулер?
— Разбира се, не беше шхуна!
— Как се казваше корабът му?
— Писна ми. Ако искаш да знаеш, плащай. Ще ми налееш ли още едно?
Вместо да му налее, Гаспар, забравил за ранените си ръце, сграбчи Големия Сам за яката и го дръпна до лицето си.
— Как се казваше корабът на стария Сотомайор? — повтори ядосано той.
Пияницата се освободи от хватката му.
— Успокой се, човече! Ама че маниери имаш!
Големия Сам грабна бутилката, долепи устни до гърлото й и изпи няколко глътки. Успокоен, той избърса беззъбата си уста с опакото на ръката си и скочи от стола си.
— Ела с мен.
Пияницата отведе Кутанс в пушалнята и за по-малко от минута намери на стената фотографията, на която Ернесто Сотомайор позираше с екипажа си и с улова си — червена риба тон, която тежеше над 100 килограма. Снимката беше черно-бяла, вероятно от средата на 80-те години, но с добра резолюция. Гаспар се приближи до нея. Зад рибарите се виждаше голям траулер. Той присви очи и прочете името на кораба — „Найт Шифт“.
Гаспар се разтрепера и усети, че очите му се навлажниха от обзелите го емоции.
— Какво стана с траулера, когато Сотомайор се пенсионира? Все още ли е в пристанището?
— Шегуваш ли се, човече! Знаеш ли колко се плаща за едно място в пристанището?
— Тогава къде е?
— Като повечето бракувани тибъртънски кораби вероятно е бил изтеглен на буксир до гробището.
— Гробището? Какво гробище?
— Гробището за кораби на Стейтън Айлънд.
— В Ню Йорк ли?
— Точно там, човече.
Гаспар вече бе изхвърчал от пушалнята. Той грабна пътем чантата си, излезе от кръчмата и се насочи към пристанището. Мразовитият въздух му се отрази страшно добре, сякаш веднага го отрезви по някакъв вълшебен начин. Докато вдигаше телефона към ухото си, видя в тъмнината светлините на два големи фара, които се приближаваха към него.
Беше Маделин.
Неделя, 25 декември
22. Найт Шифт
Биде вечер, биде утро — ден един.
Бит. 1:5