1
Сребристи снежинки изпълваха небето като рояци метални насекоми.
Беше 7 часът сутринта, когато Гаспар и Маделин пристигнаха в морското гробище на Стейтън Айлънд. Бяха пътували цяла нощ и бяха на ръба на изтощението. За да не заспи, Маделин бе пушила цигара след цигара, а Гаспар бе изпил цял термос кафе. Снегът ги беше изненадал последните километри, покривайки пътя с няколко сантиметров слой, което значително забави движението. Въпреки виелицата обаче те бяха влезли на територията на гробището за кораби.
Теренът бе заобиколен с ограда от бодлива тел, на която имаше табели, предупреждаващи за възможни опасности, но беше твърде голям, за да се ограничи достъпът на тези, които искаха да влязат. Далеч по-разубеждаващ аргумент беше вонята, която изпълваше района. Тя те удряше в носа още отдалече — отвратителна миризма на разлагаща се риба и гнили водорасли. Миризма, която тровеше въздуха и предизвикваше главозамайване и гадене. Едва след като преодолееше първоначалното отвращение, човек можеше да оцени гледката, която се разкриваше пред очите му, и нейната особена и парадоксална красота.
Под оловносивото небе се простираше апокалиптичен пейзаж. Дива, безстопанствена земя, изпълнена с останките на хиляди плавателни съдове — гниещи в калта баркаси, оглозгани корабни корпуси, шлепове, тънещи в тинята от десетилетия, ръждясали товарни кораби, платноходи с полюшващи се мачти, дори скелет на параход с огромно гребно колело, дошъл направо от река Мисисипи.
Хоризонтът беше пуст. Не се виждаше жива душа и не се чуваше никакъв звук, с изключение на крясъците на чайките, които кръжаха над покритите с ръжда останки. Трудно беше да повярваш, че мястото е на един хвърлей от Манхатън.
В продължение на почти час Гаспар и Маделин отчаяно търсеха „Найт Шифт“, но огромните размери на гробището усложняваха задачата им. Силният снеговалеж им пречеше да различават плавателните съдове, чиито призрачни контури се размиваха между небето и морето.
Отгоре на всичко цялото гробище не беше достъпно за кола. Нямаше ясно обозначени кейове, нито бетонирани или маркирани алеи. На места пикапът се движеше по изровени пътища или задънени разкаляни пътеки, по които бе по-добре да се върви пеша, за да не затъне автомобилът.
Точно когато минаваха по един от тези преки пътища, след като бяха подминали огромна пясъчна пустош, където бе затънал един армейски влекач, вниманието на Маделин бе привлечено от нещо необичайно — средно високи дървета, които буквално растяха във водата, и десетина храсти, засадени от двете страни на покрита с пясък и торф пътека. Всичко това изглеждаше твърде подредено, за да е саморасло. Но кой би засадил растителност тук и защо? Тя счупи с крак една клонка. Гаспар се наведе да я вдигне, за да я разгледа.
— Човек би казал, че дървото кърви — отбеляза той, сочейки към червения сок, който бе избил на мястото на счупването.
— По дяволите — изруга тя. — Тези дървета са…
— Какви?
— Черни елши.
Дървото, което плаче с кървави сълзи. Дървото на възраждането след зимата. Дървото на живота след смъртта.
2
Водени от живия плет от елшови храсти, те изминаха стотина метра по тясна, настлана с дъски пътека и видяха високия и компактен силует на гниещ кораб, закотвен до импровизиран понтон.
„Найт Шифт“ беше траулер, дълъг над двайсет метра. Сега представляваше купчина старо желязо, покрита с ръжда, водорасли и кал.
Без да се поколебае нито за миг, Маделин си помогна с една дъска, за да стигне до фалшборда, и скочи на палубата. Там, борейки се с насрещния вятър, тя се промуши под козловия кран, прекрачи лебедката и стигна до мостика. Гаспар я следваше по петите. Навалелият сняг бе започнал да замръзва, превръщайки палубата в ледена пързалка. Тя бе пълна с дебели въжета, макари, кабели, скъсани мрежи, спукани гуми.
По една хлъзгава стълба Маделин стигна до рулевата рубка. Там таванът течеше. Подът беше продънен и по мухлясалите стени бе избила влага. Покрита с лепкава мръсотия, рулевата рубка бе напълно опустошена — рулят, радарите, радиостанциите и другите навигационни прибори бяха изтръгнати от местата им и отнесени. До един пожарогасител на стената Маделин видя да виси някакъв наполовина мухлясал ламиниран документ — план на траулера, в който бяха посочени мерките за безопасност, които трябва да бъдат предприети в случай на пожар, и пътя за евакуация.
Те напуснаха рулевата рубка и се отправиха към кубрика, където повечето дървени прегради бяха рухнали. Отначало попаднаха в тесен коридор — някогашния камбуз, където трябваше да се промъкнат покрай стара готварска печка и един хладилник, а след това в две разрушени каюти, превърнати в строителна площадка. В единия ъгъл бяха струпани торби цимент, кирка, мистрия и много други инструменти, които бяха покрити с полиетилен. В другия ъгъл върху стара койка сред счупени шишета и мъртви плъхове десетки празни кашони гниеха в локви от застояла вода. Маделин откъсна етикета на един от кашоните и го показа на Гаспар. „Лиоф Фуудс“ — фирмата, специализирана в продажбата на продоволствени пакети за оцеляване.