Кутанс продължи нататък по тъмния коридор, потиснат от мрачната тишина. Треперещ от студ, той усещаше как страхът му все повече нараства. Беше постоянно нащрек, напрегнат, готов да реагира. Готов на всичко! Настъпил бе мигът, който беше чакал двайсет години — развръзката на нещо, което бе започнало много преди да чуе за Шон Лоренц. Изходът от битката между сенчестата и светлата страна, които винаги бе носил в душата си.
Последните дни бяха неочаквани, изпълнени с изненади. Когато бе пристигнал в Париж преди пет дни, дори не бе предполагал, че вместо да пише пиесата си, ще се спусне като спелеолог в дълбините на собствения си живот, за да се бори с демоните си и да открие качествата си, които смяташе, че е загубил безвъзвратно.
Той мобилизира цялата си останала сила, интелигентност и вяра. На няколко пъти бе близо до припадък, но по някакъв начин успя да остане на крака. Може би нямаше да издържи още дълго, но поне беше стигнал дотук, до ръба на бездната, до леговището на чудовището. Сега се готвеше за решаващата битка, защото знаеше, че чудовищата никога не умират наистина.
— Ехо, има ли някой?
Гаспар продължи да върви в мрака. Флуоресцентната лампа явно беше дефектна, защото вече светеше много слабо. Внезапно усети, че подът под краката му стана по-стръмен и проходът се стесни. Не виждаше почти нищо. По-скоро се досети, отколкото различи в тъмнината множество консервни кутии, два сламеника, купчина одеяла, а до тях кашони и щайги, покрити с паяжини.
След това се натъкна на стена от дървени скари, натрупани пред нова плетеница от шлангове и чугунени тръби, която не му позволяваше да продължи нататък.
Точно в този момент флуоресцентната лампа угасна. Кутанс направи няколко крачки назад и спря. Опипом се насочи към слабото свистене, което идваше от голяма дренажна тръба. Той се наведе, казвайки си, че е твърде едър, за да се напъха в нея, но все пак опита и се получи!
Започна да пълзи в тъмнината. Откакто бе скочил в трюма, знаеше, че няма да се върне без него. Знаеше, че тук и сега се решава по-нататъшният му живот. За да стигне до това място, бе свързал съдбата си с тази на Джулиан Лоренц. Това беше неподписан, но действащ договор. Един налудничав залог на стар покер играч, който за последната си игра е решил да постави всичките си чипове на масата и да заложи живота си хиляда срещу едно. Залог, че има светлина, която ще надвие неговите демони.
Той продължи да пълзи в мрака с притиснат към земята корем. Чувстваше огромна тежест в гърдите си. Ушите му бучаха. Постепенно изпита усещането, че е напуснал кораба. Вече не чувстваше клатушкането, не чуваше скърцането и пукането на старото корито, не долавяше острата миризма на бензин, боя и гнила дървесина. Обгръщаше го само катраненочерен мрак. Във въздуха се носеше лек мирис на калцинирана пръст. Внезапно в края на тунела проблесна искра, както се получава понякога, като разровиш тлееща пепел.
И точно тогава го видя.
4
Кутанс тичаше под сипещия се сняг.
Леденият въздух изгаряше дробовете му и щипеше очите му. Насрещният вятър запращаше снежинките в лицето му.
Тъй като бе само по риза, студът пронизваше и вледеняваше тялото му, но той не чувстваше болка. Беше завил Джулиан в сакото си и го притискаше здраво до гърдите си.
Маделин бе избързала напред, за да включи двигателя на колата.
Огромните сиви чайки продължаваха да кръжат над главите им, като надаваха стряскащи пронизителни крясъци.
Кутанс тичаше.
С наведена глава, почти долепена до бялото личице на детето, той се опитваше да му предаде топлината си, дъха си, живота си.
Всичките му движения бяха премерени. Знаеше точно какво да прави. Знаеше, че няма да се подхлъзне по заледената повърхност на понтона. Знаеше, че детето няма да умре в прегръдките му. Беше успял да го разгледа, като го измъкна от трюма. Джулиан беше в дълбок шок, неспособен да отвори очи, след като бе живял толкова дълго в тъмнина, но явно Бианка се бе грижила за него до последния си дъх, защото момченцето нямаше вид на умиращо.
— Всичко ще бъде наред, Джулиан — увери го той.
Със затворени очи, малчуганът трепереше и зъбките му тракаха от студ. Със свободната си ръка Гаспар измъкна плюшеното куче, което стърчеше от джоба на сакото му, и го притисна до гушката на детето.
— Всичко ще се оправи, синко. Виж, донесох твоето приятелче. То ще те стопли.