Кутанс тичаше.
Наранените му ръце бяха започнали отново да кървят. Болката беше толкова силна, че не можеше да ги помръдне, но въпреки това го правеше.
Кутанс тичаше.
Чу скърцане на автомобилни гуми върху снега. През виелицата видя пикапа, който Маделин бе докарала възможно най-близо до брега. Когато стигна в края на понтона, Джулиан му прошепна нещо. Стори му се, че не е разбрал правилно, и го помоли да повтори.
— Ти ли си, тате? — попита детето.
Гаспар се досети на какво се дължеше заблудата му — дезориентацията, дрехите и парфюмът на Лоренц, на който все още ухаеха сакото и ризата му, плюшената играчка.
Той се наведе към детето и отвори уста, за да разсее недоразумението, но вместо това се чу да казва:
— Да, аз съм.
5
Благодарение на своята 4x4 система пикапът се движеше без особени затруднения по заснежените пътища. Уютната атмосфера в кабината смекчаваше яростта на виелицата и беше в пълен контраст с полярния студ, който цареше навън. Парното беше включено докрай, двигателят тихо бръмчеше, радиото — с доста намален звук, бе настроено на местната станция, която през петнайсет минути информираше за пътната обстановка.
Вече половин час, откакто бяха напуснали морското гробище, Гаспар и Маделин не бяха отронили нито дума. Кутанс все още държеше Джулиан, който, притиснат в него, изглеждаше заспал. Както бе свито на кравайче и завито със сакото на баща си, от детето се виждаше само кичур заплетени руси коси. Четирите пръстчета на лявата му ръка стискаха ръката на Гаспар и не я пускаха даже и в съня.
Със зачервени от умора очи Маделин току-що бе въвела в GPS навигатора адреса на болница „Белвю“ в Манхатън. Те се намираха на междущатската магистрала № 95, в района на градчето Секокус, Ню Джърси. В този празничен ден нямаше много хора по пътищата, но въпреки това климатичните условия значително усложняваха трафика.
На стотина метра от входа на тунела „Линкълн“ движението се забави още повече, тъй като се осъществяваше само в едното платно. Между маховете на чистачките Гаспар видя общинските машини, които разпръскваха сол по магистралата. В лявата лента автомобилите пълзяха едва-едва, броня до броня. След това спряха напълно.
И сега какво?
Кутанс си спомни думите на Хемингуей: „На най-важните житейски кръстопътища няма никакви пътни знаци.“ Обаче в тази коледна сутрин му се стори, че пред очите му мига една ярка сигнална лампа. За пореден път се замисли за кайрос — решаващия момент, моментът, в който трябва да действаш, за да не пропуснеш късмета си. Преди никога не бе съумявал да се справи с такива моменти. Смешна работа — беше прекарал последните двайсет години в писане на диалози, а така и не беше се научил да общува. Съзнавайки, че трябва да вземе решението сега или никога, той се обърна към Маделин и каза:
— Още стотина метра бъдещето все още е отворено, след това ще бъде твърде късно.
Тя изключи радиото и го погледна неразбиращо. Гаспар продължи:
— Ако завиеш надясно към Манхатън, ще напишеш една история. Ако продължиш на север, ще избереш съвсем друг сюжет.
Тъй като все още не разбираше накъде бие, Маделин попита:
— Каква е първата история?
Този път той намери подходящите думи.
В първата история се разказва за трима души с разбити съдби: писател алкохолик, бивша полицайка със склонност към самоубийство и малко осиротяло момче.
В тази история писателят и полицайката поемат през тунела „Линкълн“, за да отведат момчето в спешното отделение на болница „Белвю“. Това е като манна небесна за журналистите, сеирджиите и любителите на сензации. Личната драма на едно семейство ще бъде изложена публично и ще бъде подробно изследвана и анализирана без никакви задръжки. Тя ще бъде тиражирана чрез бездарно написани статии из социалните мрежи и невероятно изопачена по новинарските канали.
В първата история драматургът се връща в своята къща в планината и се затваря още повече в себе си. Той продължава да пие, да мрази човечеството и да не понася нищо в заобикалящия го свят. Всяка следваща сутрин е по-трудна от предишната. Така че той пие малко повече, надявайки се да ускори своя край.
Полицайката може би се връща в клиниката за лечение на безплодие в Мадрид, а може би не. Вярно, тя иска да стане майка, но се нуждае и от някой, на когото да се опре в новия си живот, защото съзнава колко е крехка. Защото продължава да носи бремето на неувереността, че ще се справи с предизвикателствата на живота, която я измъчва от най-ранната й младост. Понякога тя успява да я прикрие, да убеди другите и дори самата себе си, че е оптимистка, духовита и уравновесена, но в душата й царят хаос и объркване, пристъпи на трескава възбуда и гняв.