Голямото неизвестно е съдбата на детето. То е сираче, син на „луд художник“ и любителка на крайностите, отглеждано в продължение на две години в трюма на кораб от майката на сериен убиец. Какъв ще бъде неговият живот? Човек може да се обзаложи, че ще бъде жалониран с обичайното обикаляне по домове за сираци и приемни семейства, посещения при психиатри, с фалшиво състрадание, нездраво любопитство, с етикета на жертва за цял живот. То ще има блуждаещ поглед, който все по-често ще се устремява към нищото и ще потъва в мрачните спомени за трюма на един кораб.
Внезапно другото платно на пътя се освободи. Един регулировчик с жълта жилетка даде знак, че колите могат да тръгват, и движението се възобнови.
Загубила дар слово, Маделин гледаше объркано Гаспар, опитвайки се да изтълкува думите му. От колите зад тях се разнесе вой от нетърпеливи клаксони. Младата жена включи на скорост и пикапът се отправи към тунела „Линкълн“. Кутанс гледаше как критичният момент наближава-петдесет, трийсет, десет метра. Беше изиграл последния си коз. Сега топката беше в нейното поле.
Маделин се качи на рампата, която водеше до Манхатън. Ако имаше друга история, тя със сигурност щеше да е твърде безумна, прекалено рискована. Нещо, което не се организира ей така, на мига.
„Това е краят“ — помисли си Кутанс.
— А каква е втората история? — попита тя.
— Втората история — отвърна той — е историята на едно семейство.
Този път Маделин разбра какво казваше погледът му: „Сигурен съм, че никой не може да защити по-добре от нас това дете.“
Младата жена премигна, разтърка с ръкав клепачите си и си пое дълбоко дъх. След това рязко завъртя волана, за да смени пътното платно. Пикапът пресече няколко бели линии, като смачка една пластмасова бариера и един червено-бял светлоотразителен конус.
Оставяйки Манхатън зад гърба си, Маделин успя да се измъкне от трафика и с пълна скорост се отправи на север.
6
Така започна втората история, Джулиан. Историята на нашето семейство.
Пет години по-късно
Това е истината, Джулиан.
Това е твоята история. Това е нашата история.
Тази, която току-що завърших в старата си тетрадка със спирала.
Онази сутрин ние не те оставихме в спешното отделение в болница „Белвю“. Продължихме да караме на север до детския здравен център в Ларчмънт, основан от Диана Рафаел с парите от продажбата на картините на Лоренц.
Ти остана там един месец. Постепенно се възстанови физически и възвърна зрението си. Преживяното остана само като неясен спомен в съзнанието ти. Нямаше представа колко време е минало, не помнеше предишния си живот, нито отвличането ти, и продължи да ме наричаш „татко“.
Ние използвахме този месец, за да организираме нещата. Майка ти „узакони“ нашия граждански статус. След като бе работила за федералната програма за защита на свидетели, тя знаеше към кого да се обърне за достоверен фалшив акт за раждане. Така ти официално стана Джулиан Кутанс, роден на 12 октомври 2011 г. в Париж, с родители господин Гаспар Кутанс и госпожа Маделин Грийн.
Преди да напуснем Съединените щати, двамата с нея се върнахме на „Найт Шифт“ с туби с бензин и запалихме кораба.
След това заминахме за Гърция и се установихме да живеем на остров Сифнос, където ме чакаше моята платноходна яхта. Детството ти беше озарено от цикладското слънце и бе съпроводено от плисъка на сребристите вълни и шумоленето на храсталаците.
За да ти помогна да забравиш мрака, не знаех нищо по-добро от яркото синьо на небето, от сянката на маслиновите дървета, от ментоловата свежест на дзадзики, от мириса на мащерка и жасмин.
Вдигам глава от тетрадката си и те гледам как вървиш по плажа пред къщата. Очевидно тактиката ми е била успешна, защото си много хубав и пращиш от здраве, макар че още се боиш от тъмнината.
— Мамо, виж, летя като самолет!
Ти разперваш ръце и започваш да обикаляш тичешком около майка си, която се залива от смях.
Изминаха пет години от онази декемврийска сутрин на 2016 г. Пет щастливи години. Началото на нов живот за Маделин, за мен и за теб. Истинско прераждане. Ти върна в живота ни неща, които отдавна бяхме изгубили: безгрижие, надежда, доверие, смисъл. Когато пораснеш и прочетеш тези редове, ще разбереш, че майка ти и аз невинаги сме били спокойните родители, които познаваш.