Този род картини често не й импонираха. Честно казано, тя никога не бе разбирала съвременното изкуство. Като всички хора, беше чела статии и бе гледала репортажи за успеха на художници, станали знаменитости — диамантения череп на Деймиън Хърст и инсталациите му с животни, потопени във формалин, омарите на Джеф Коне, предизвикали полемика във Версайския дворец, провокативните графити на Банкси, елхата на Пол Маккарти с формата на секс играчка на площад „Вандом“, — но все още не беше намерила ключа, който да й отключи вратата към тази вселена.
Изпълнена със съмнения, тя все пак влезе в последната зала. където бяха представени разнородни творби. „Това е една голяма дивотия“, помисли си Маделин, спирайки се неволно пред поредица от надуваеми скулптури с формата на фалос в електрикови цветове, после пред персонажи в стил манга порно, отлети от розова смола. Експозицията продължаваше с два големи скелета, замръзнали в екстремна поза от „Кама Сутра“, монументални скулптури от лего тухлички и бяла мраморна статуя на Химера с тяло на лъв и главата и бюста на Кейт Мое. По-навътре, в дъното на помещението, беше изложена колекция от оръжия — кремъклийки, мускети, аркебузи, — изработени от рециклирани материали: консервни кутии, изгорели крушки, железни и дървени кухненски прибори, сглобени с тел, изолирбанд и канап.
— Харесва ли ви?
Маделин стреснато се обърна. Потънала в съзерцание на творбите, тя не беше чула приближаването на Бернар Бенедик.
— Не съм познавачка, но веднага мота да ви кажа, че не са от нещата, които харесвам.
— А какви са те? — попита галеристът, развеселен, като й подаде един плик, който тя мушна в джоба на дънките си.
— Творбите на Матис, Константин Брънкуш, Никола дьо Стал, Джакомети…
— Напълно съм съгласен, че тук не е постигнато същото ниво на гениалност — каза с усмивка той, посочвайки многоцветната гора от изправени фалоси. — Сигурно ще се смеете, но в момента продавам най-добре тези неща.
На лицето на Маделин се изписа съмнение.
— Имате ли тук творби на Шон Лоренц?
Ведрото лице на Бенедик помръкна.
— Не, за съжаление. Лоренц беше художник, който малко рисуваше. Днес неговите творби са почти неоткриваеми и струват цяло състояние.
— Кога точно е починал?
— Преди една година. Той беше едва четирийсет и девет годишен.
— Много ранна смърт.
Бенедик кимна в знак на съгласие.
— Шон винаги е бил с крехко здраве. От дълги години имаше сърдечни проблеми и вече беше с няколко коронарни байпаса.
— Вие сте били неговият единствен галерист, така ли?
Чертите на мъжа се изкривиха в тъжна гримаса:
— Бях първият му галерист, но преди всичко бях негов приятел, макар че често се карахме.
— Какво представляват картините на Лоренц?
— Те са уникални! — възкликна Бенедик. — Лоренц си е Лоренц!
— И все пак — настоя Маделин.
Галеристът се оживи:
— Шон не се вписваше в нито една от познатите категории. Той не принадлежеше към никоя школа и не беше член на никакъв кръг. Ако търсите аналогия с киното, може да го сравните със Стенли Кубрик — художник, способен да създава шедьоври в съвсем различни жанрове.
Маделин кимна разбиращо. Трябваше да тръгва, за да уреди гази история с нежелания си съквартирант. Обаче нещо я задържаше тук — чувството, което бе изпитала при досега си с къщата на художника, я караше да иска да научи повече за него.
— Сега вие ли сте собственикът на студиото на Лоренц?
— Да кажем, че се опитвам да го спася от кредиторите на Шон. Аз съм неговият наследник и изпълнител на завещанието му.
— От неговите кредитори? Казахте, че произведенията на Лоренц са безценни.
— Така е, но разводът му струваше скъпо, а той не рисуваше през последните няколко години.
— Защо?
— Заради болестта и личните му проблеми.
— Какви проблеми?
Бенедик се ядоса:
— Вие да не сте от полицията?
— Всъщност е точно така — отвърна с усмивка Маделин.
— Какво ще рече това? — попита изненадано той.
— Няколко години работих като следовател — обясни младата жена. — Първо към Манчестърската криминална полиция, след това в Ню Йорк.