— Какво разследвахте?
Тя сви рамене.
— Убийства, отвличания…
Бенедик присви очи, сякаш го бе осенила някаква идея. Той погледна часовника си и посочи през прозореца към италианския ресторант от другата страна на улицата, чиято черна фасада със златисти сенници напомняше на платната на пиратски кораб.
— Обичате ли салтимбока? — попита той. — Имам среща след час, но ако искате да научите повече за Шон, ви каня на обяд.
2
Лекият вятър полюшваше клоните на старата липа, която растеше в средата на вътрешния двор. Седнал на масата на терасата, Гаспар Кутанс с наслада отпиваше от виното си. „Жевре Шамбертен“ беше прекрасно: балансирано, богато, с плътен и мек вкус, с ясно изразени плодови аромати на черна череша и касис.
При все това удоволствието му от напитката беше помрачено от несигурността около наемането на къщата. „По дяволите — ядосваше се той, — за нищо на света няма да позволя на това момиче да ми отнеме квартирата!“ Гаспар искаше да напише пиесата си в тази къща. Това вече не беше въпрос на принципи, а на необходимост. Беше се влюбил в нея от пръв поглед и отказваше да се предаде, когато беше в пълното си право. Обаче тази Маделин Грийн изглеждаше неотстъпчив човек. Тя бе настояла да му даде телефона си, за да се обади на своята литературна агентка. Въпреки че не беше пряко отговорна за случилото се, Карън се беше впуснала в извинения и му бе позвънила десет минути по-късно, информирайки го, че му е резервирала апартамент в хотел „Бристол“, където може да отседне, докато чака нещата да се уредят. Гаспар категорично бе отказал и бе поставил ултиматум — или тази къща, или нищо. Или Карън да намери решение, или може да се прости с тяхното сътрудничество. Обикновено този род заплахи превръщаха Карън в истински воин. Но този път той се опасяваше, че това няма да е достатъчно.
Нова глътка бургундско вино. Птичи трели. Мек въздух. Зимно слънце, което сгрява сърцето. Кутанс не можа да сдържи усмивката си, защото в тази ситуация имаше нещо комично. Мъж и жена, които поради компютърна грешка се оказваха наематели на една и съща къща за Коледа. Приличаше на началото на пиеса. Не като философските и цинични неща, които той самият пишеше, а нещо по-весело. Една от онези пиеси от 60-те и 70-те години, написани от Пиер Барийе и Жан-Пиер Греди, които харесваше баща му и които се бяха радвали на голям успех в театрите „Антоан“ и „Буф Паризиен“.
Баща му…
Тази мисъл беше неизбежна. Всеки път, когато идваше в Париж, спомените от детството му — жаравата, която смяташе за угаснала, — се съживяваха. За да не се изгори, Гаспар прогони от ума си тази мисъл, преди да е станала твърде болезнена. С течение па времето се беше научил, че е по-добре да държи тези спомени па разстояние. Въпрос на оцеляване.
Той си наля още вино и с чаша в ръка, напусна терасата, за да огледа хола. Там вниманието му бе привлечено от колекцията от стотици дългосвирещи грамофонни плочи с джаз, прилежно подредени и класифицирани на етажерки от дъбово дърво. Кутанс сложи на грамофона една плоча на Пол Блий, за когото никога не бе чувал, и заслушан в кристалния звук на пианото, започна да разглежда закачените на стената фотографии.
Нямаше рисунки или картини, само черно-бели семейни снимки. Мъж, жена, малко момче. Мъжът беше Шон Лоренц. Гаспар го позна, защото си спомни, че бе видял портрета му, заснет от английската фотографка Джейн Боун, на некролога, публикуван в „Монд“ през декември миналата година. Оригиналът на снимката в голям формат беше пред него: висок ръст, внушителна осанка, слабо и издължено лице, загадъчен поглед, изразяващ едновременно тревога и решителност. Съпругата на Лоренц присъстваше само на две фотографии. Тя бе заела пред обектива пози като тези на Стефани Сиймор и Кристи Търлингтън от кориците на модните списания отпреди двайсет и пет години. Красавица от 90-те години — стройна, чувствена, лъчезарна. Слаба, но не кожа и кости. Блестяща, без да изглежда недостижима. Най-многобройни бяха снимките на Лоренц със сина му. Може би художникът беше суров човек, но когато беше с детето си — русокоско с неустоимо личице и искрящ поглед, се преобразяваше напълно, сякаш жизнерадостта на хлапето се предаваше на бащата. На последните снимки от тази семейна изложба — два доста щастливи фотоса, Лоренц рисуваше, заобиколен от пет-шестгодишни деца, сред които беше и неговият син, в някакво училище или школа по живопис за най-малките.
В библиотеката, сред книгите от серията „Плеяда“ и редките издания на „Ташен“ и „Асулин“, Гаспар намери монография за самия Лоренц — луксозно издание от 500 страници, което със сигурност тежеше над три килограма. Кутанс сложи чашата си на масичката за кафе и седна на дивана, за да прегледа книгата. Трябваше да признае, че не познава творбите на Лоренц. В живописта предпочиташе фламандската школа и нидерландския Златен век: Ян ван Ейк, Йеронимус Бош, Рубенс, Вермер, Рембранд… Той прелисти предговора, подписан от някой си Бернар Бенедик, който обещаваше задълбочен анализ на творчеството на Лоренц и достъп до непубликувани архивни материали. Още от първите изречения Гаспар оцени свободния и ясен изказ, с който Бенедик предаваше основните моменти от биографията на художника.