Шон Лоренц бе роден в Ню Йорк в средата на 60-те години на миналия век. Майка му, Елена Лоренц, била гувернантка, а баща му, който никога не го признал, бил лекар от Горен Уестсайд. Единствено дете, бъдещият художник прекарал детството и юношеството си с майка си в Поло Граундс Тауърс — жилищен комплекс от евтини общински жилища в северната част на Харлем. Макар че трудно изкарвала прехраната си, майка му заделяла всеки цент, за да изпрати сина си в частен протестантски колеж. Обаче младият Шон се оказал недостоен за тази саможертва — след като неколкократно го изключвали от училището, той постепенно се превърнал в дребен престъпник. В края на юношеството си, между две извършени кражби, Шон започнал да рисува или по-скоро да шари с графити стените и влаковете в манхатънското метро като член на група графитисти, наречена „Майсторите“.
Гаспар разгледа публикуваните в книгата снимки на Шон от онова време. Лоренц беше на двайсет или двайсет и пет години — с хлапашка външност, но с вече измъчено лице, с черно, твърде голямо за него яке, изцапана с боя тениска, рапърска шапка и чифт оръфани маратонки. Въоръжен с аерозолните си флакони, на повечето фотографии той беше придружен от двама „съучастници“ — слаб латиноамериканец с деликатно лице и много едра мъжкарана, носеща неизменно индианска лента на главата. Това бяха прословутите „Майстори“, които покриваха с гневни надписи вагони, огради и порутени стени. Снимките бяха малко неясни и размити, направени в складове, пустеещи места и тунелите на метрото. Снимки, запечатали дивия, мръсен, изпълнен с насилие, но и вдъхновяващ Ню Йорк, който Гаспар познаваше от студентските си години.
3
— Осемдесетте години на миналия век бяха ерата на графитите н Ню Йорк — обясни Бернар Бенедик, като нави спагетите около вилицата си. — За да предявят правата си над града, хлапета като Шон покривали с рисунки всичко, което им попаднело: железните охранителни ролетки на магазините, пощенските кутии, контейнерите за боклук и вагоните в метрото.
Седнала срещу галериста, Маделин го слушаше внимателно, докато похапваше от салатата си с октопод.
Бенедик остави приборите си на масата, извади от джоба си голям смартфон и започна да рови в приложението за снимки, за да избере серия от фотографии на Шон Лоренц.
— Вижте това — каза той и подаде телефона на Маделин.
Младата жена започна да преглежда на екрана на телефона цифровите снимки от онова време.
— Какво е Лорц74? — попита тя, посочвайки акронима, който се виждаше на много от творбите.
— Това беше псевдонимът на Шон. Художниците на графити често подписват работите си с фамилното си име и номера на тяхната улица.
— А кои са двамата до Лоренц?
— Младежи от неговия квартал, с които се е скитал тогава. Тяхната група се е наричала „Майсторите“. Дребният латиноамериканец е подписвал графитите си с псевдонима Найт Шифт, но бързо е изчезнал от полезрението. Виж, момичето, което прилича на булдозер, е друго нещо — много талантлива художничка, известна с псевдонима Лейди Бърд. Една от малкото жени в света на графитистите.
Маделин продължи да разглежда десетките снимки, съхранени в смартфона на Бенедик. Ню Йорк от 80-те и 90-те години на миналия век нямаше почти никаква прилика с града, който тя познаваше. На фотографиите той приличаше на каменна джунгла с квартали под властта на банди, с опустошени от дрогата човешки съдби. Ярките цветове на графитите, които искряха като фойерверки, бяха в пълен контраст с тази нищета. Повечето рисунки на Лоренц представляваха надписи, състоящи се от огромни цветни букви, кръгли като балони, които се припокриваха и преплитаха в традицията на „уайлд стайл“. Маделин си спомни за стените в Манчестър, където бе прекарала младежките си години. Този буквен лабиринт, тази хаотична плетеница от стрелки и удивителни знаци предизвикваше у нея противоречиви чувства. Въпреки че техният анархистичен и неправомерен характер я отблъскваше, не можеше да не признае, че тези свежи стенописи имаха поне заслугата да се борят с унинието и сивотата на бетона.