Маделин не откъсваше очи от екрана на смартфона. Мислеше за тази жена, Пенелопе. Как се е чувствала, когато е видяла своето лъчезарно и в същото време порочно изображение да наводнява Манхатън? Дали е била поласкана или оскърбена и унижена?
— В крайна сметка Лоренц постигнал ли е целта си? — попита тя.
— Искате да знаете дали Пенелопе се е озовала в леглото му?
— Не бих се изразила така, но… да.
Бенедик поръча с жест две кафета, преди да отговори:
— В началото Пенелопе не обръщала внимание на Шон, но е трудно да пренебрегнеш човек, който те обожава по този начин. След няколко дни тя не могла да му устои. Това било лятото на тяхната страстна любов. През октомври Пенелопе се върнала във Франция.
— Било е само един летен флирт?
Галеристът поклати глава.
— Не се заблуждавайте. Шон е бил влюбен в тази девойка, и то до такава степен, че през декември същата година е дошъл при Пенелопе във Франция и се установил с нея в Париж, в малък двустаен апартамент на улица „Мартир“. Тук Шон е продължил да рисува — вече не по влаковете в метрото, а по стените и оградите на празните терени около площад „Сталинград“ и в департамента Сен Дени.
Маделин отново погледна снимките на стенописите от този период. Те бяха запазили богатия си ярък колорит — една виталност, която напомняше за стенописите в Южна Америка.
— Точно по това време, през 1993 г„срещнах Шон за пръв път — каза Бенедик с отнесен поглед. — Той рисуваше в малко ателие, което се намираше във Временния приют.
— Временния приют?
— Така наричаха артистичната колония в сградата на старата болница „Бретоно“, разположена в 18-и арондисман. В началото на 90-те години там работеха много хора на изкуството: художници, скулптори, както и рок групи и музиканти.
При този спомен лицето на галериста изведнъж се оживи.
— Аз самият не съм художник и не притежавам някакъв талант, но имам усет за хората. Когато се запознах с Шон, веднага видях, че е сто пъти по-добър от другите графитисти. Предложих му да изложа творбите му в моята галерия и му казах думите, които имаше нужда да чуе по онова време.
— И какви бяха те?
— Посъветвах го да зареже графитите и спрейовете и да рисува с маслени бои на платно. Казах му, че притежава изключителен талант за формата, цветовете, композицията, движението, че има потенциала творбите му да се наредят редом с тези на Джаксън Полък или Вилем де Кунинг.
От нахлулите спомени за бившето му протеже гласът на Бенедик стана дрезгав от вълнение и очите му се насълзиха. Маделин си спомни за една от някогашните си приятелки, която години след раздялата с приятеля си, който я беше зарязал най-безцеремонно, се разридаваше, когато говореше за него.
Тя изпи на една глътка остатъка от еспресото си и попита:
— На Лоренц веднага ли му хареса да живее във Франция?
— Шон беше особен човек. Той беше самотник, много по-различен от другите художници на графити. Лоренц мразеше хип- хоп културата, четеше много и слушаше само джаз и съвременна експериментална музика. Естествено Ню Йорк му липсваше, но той беше влюбен до уши в Пенелопе. Въпреки че връзката им винаги е била бурна, тя никога не спря да го вдъхновява. Между 1993 и 2010 г. Шон нарисува двайсет и един портрета на жена си. Този цикъл картини е шедьовърът на Шон Лоренц. „21 Пенелопе“ ще остане в историята на изкуството като едно от най-внушителните обяснения в любов към една жена.
— Защо 21? — попита Маделин.
— Заради теорията за 21 грама. Нали се сещате — предполагаемата тежест на човешката душа.
— Лоренц веднага ли постигна успех?
— Нищо подобно! В продължение на десет години той не продаде нито една картина, при все че рисуваше от сутрин до вечер и често унищожаваше цялата си творба, защото не беше доволен от нея. Мое задължение бе да представям и обяснявам неговата живопис на колекционерите. В началото не беше никак лесно, защото творбите му не приличаха на нищо познато. Отне ми десет години, за да го постигна, но упоритостта ми се отплати. От началото на 2000 г. при всяка изложба на Шон всичките му картини се продаваха още в деня на откриването. И през 2007 г….
6
През 2007 г. картината на Шон Лоренц от 1998 г. „Азбучен град“ е продадена за 25 000 евро на търг, организиран от аукционна къща „Арткуриал“. Точно тази продажба довежда до истинска експлозия на уличното изкуство във Франция и поставя началото на неговото признание. Буквално за един ден Шон Лоренц става звезда на търговете. Неговите колоритни картини, типични за 90-те години на миналия век, се радват на небивал интерес и бият всички рекорди по продажна цена.