Но от художествена гледна точка художникът вече е променил стила си. Адреналинът и трескавостта на графитите са отстъпили място на по-внимателно обмислени платна, рисувани месеци или дори години с все пo-нарастваща взискателност към себе си. Когато не е доволен от някоя картина, Лоренц незабавно я изгаря. От 1999 до 2013 г. той създава повече от две хиляди творби и ги унищожава почти всичките. Само четирийсет картини са пощадени от неговата сурова присъда. Сред тях е „Сеп1ем1ри“- монументално платно, изобразяващо трагедията, случила се със Световния търговски център, — купена за над 7милиона долара от колекционер, който я дарява на „Националния мемориал и музей 11 септември“ в Ню Йорк.
Гаспар вдигна очи от текста и запрелиства страниците, за да разгледа репродукциите на картините от този период. Лоренц бе успял да смени стила си. Графичните знаци и буквите бяха изчезнали от платната му, централно място в които сега заемаха цветни геометрични фигури, монохромни полета с изразена релефност, постигната чрез наслояване на боите с нож или шпатула. Картините му се колебаеха постоянно между абстрактното и фигуративното изкуство. Палитрата му бе загубила част от предишната си яркост, придобивайки по-пастелни или есенни тонове — пясъчен, охра, тъмнокафяв, пепел от рози, но беше станала по-изтънчена.
Гаспар бе завладян от творбите му от този период. Техните минерални, перлени цветове му напомняха за скали, пръст, пясък, стъкло, следи от засъхнала кръв по саван.
Картините на Лоренц изглеждаха одушевени. Те вълнуваха дълбоко зрителя, докосваха душата му, смущаваха, хипнотизираха и пораждаха вихрушка от противоположни чувства: носталгия, радост, успокоение, гняв.
Монографията завършваше с репродукции на творби от 2010 г. В тях на преден план излизаше техниката: плътни слоеве боя, релефност, която пораждаше игра на светлината, но платната изглеждаха все така великолепни.
Затваряйки книгата, Гаспар се запита как е могъл да живее толкова дълго, без да знае за съществуването на такъв художник.
7
— Как се отнасяше Лоренц към парите? — попита Маделин.
Бенедик топна бучка захар в кафето си и веднага я извади.
— Шон смяташе парите за барометър на свободата му — отвърна той, като лапна и засмука бучката захар. — Виж, Пенелопе беше съвсем друго нещо: за нея те никога не бяха достатъчно. В края на 2010 г., когато творбите на Шон се ценяха най-високо, тя не спираше да го врънка да даде част от картините си на нюйоркския галерист Фабиан Закариан. После го посъветва да продаде на търг двайсетина от новите си творби без посредничеството на моята галерия. Това донесе милиони на Шон, но развали отношенията ни.
— Как цената на някоя картина в един прекрасен ден достига до милиони долари? — полюбопитства Маделин.
Бенедик въздъхна.
— Задавате добър въпрос, но е трудно да му се отговори, защото пазарът на изкуството не се подчинява на рационални закони. Цената на произведението е резултат от сложната стратегия на различни заинтересовани страни: художници и собственици на галерии, но и колекционери, критици, музейни куратори.
— Предполагам, че предателството на Шон ви е засегнало много.
Галеристът се намръщи, но предпочете да отговори философски:
— Такъв е животът. Хората на изкуството са като деца — често са неблагодарни. — Той замълча за миг, после уточни: — Знаете ли, светът на художествените галерии е свят на акули, особено за хора като мен, които не са част от неговия елит.
— Но все пак поддържахте връзка с него, нали?
— Разбира се. Двамата с Шон бяхме стари приятели. Двайсет години се карахме и се сдобрявахме. Никога не сме спирали да разговаряме, нито след случката със Закариан, нито след трагедията, която го сполетя.
— Каква трагедия?
— Шон и Пенелопе винаги са искали дете, но все не се получаваше. В продължение на десет години тя имаше поредица от спонтанни аборти. Вече си мислех, че са се отказали, когато се случи чудото — през октомври 2011 г. Пенелопе роди син, малкия Джулиан. И от този момент започнаха проблемите.
— Какви проблеми?
— Когато се роди детето му, Шон беше най-щастливият човек на света. Той постоянно повтаряше, че контактът със сина му го обогатява, че благодарение на Джулиан вижда света по нов начин, че е преоткрил някои забравени ценности и си е възвърнал вкуса към простите неща. С една дума — сантименталните приказки на мъжете, които късно са станали бащи.