— Може би не е казал истината.
— Шон Лоренц имаше всякакви недостатъци, но не беше лъжец. След като умря, търсих картините навсякъде — в къщата, на тавана, в мазето, но не намерих и следа от тях.
— Казахте, че сте изпълнител на завещанието му и негов наследник.
— Така е, но наследството на Шон е съвсем мизерно, толкова 11енелопе го бе ошушкала. Освен познатата ви къща на „Шерш Миди“, която е ипотекирана, той не притежаваше нищо друго.
— Освен нея той остави ли ви нещо друго?
Бенедик се засмя.
— Ето, полюбувайте му се — каза той, като извади от джоба си малък предмет.
Това беше рекламна кибритена кутийка, която подаде на Маделин.
— Какво е „Гран Кафе“?
— Един ресторант в Монпарнас, където Шон имаше навика да ходи.
Младата жена обърна кибритената кутийка и видя на гърба й надпис с химикалка. Беше известен цитат от Аполинер: „Крайно време е отново да запалим звездите.“
— Това безспорно е почеркът на Шон — увери я галеристът.
— И не знаете какво е искал да каже с този цитат?
— Ни най-малко. Мислех, че може да е послание, но колкото и да си блъсках главата, не можах да го разбера.
— И тази кутийка наистина е била предназначена за вас?
— Във всеки случай тя е единственото нещо, което бе оставил в сейфа в къщата.
След като сложи на масата две банкноти, за да плати сметката, Бернар Бенедик стана, облече си якето и завърза шала на врата си.
Маделин остана седнала. Тя продължаваше да гледа мълчаливо кибрита, създавайки впечатлението, че асимилира историята, която галеристът току-що й бе разказал. След кратък размисъл младата жена стана на свой ред и попита:
— Защо ми разказахте всичко това?
Бенедик си закопча якето и отговори, сякаш беше съвсем очевидно:
— За да ми помогнете да намеря липсващите картини, разбира се.
— Но защо аз?
— Вие сте ченге, нали? Освен това, както вече ви казах, винаги се доверявам на моя инстинкт. И нещо ми подсказва, че ако тези картини съществуват, а съм сигурен, че е така, вие сте човекът, способен да ги открие.
3. Красотата на струните
Ако можете да го изразите с думи, няма причина да го рисувате.
Едуард Хопър
1
Излизайки от кръговото кръстовище, Маделин ускори и на пресечката с улица „Лоншан“ мина на косъм, преди да светне червеният светофар.
След обяда с галериста тя бе наела скутер „Веспа“ от една агенция за коли под наем на авеню „Франклин Рузвелт“. И дума не можеше да става да прекара следобеда си в спорове с някакъв груб американец за правото си да живее в студиото на Лоренц, така че паркира близо до булевард „Шанз-Елизе“ и след това обиколи щандовете на коледния базар. Разходката й продължи не повече от четвърт час, тъй като дървените павилиони, разположени от двете страни на така наречения „най-красив булевард на света“, й подействаха потискащо. Бараки за пържени картофки, търговци, продаващи китайски играчки, отвратителна миризма на наденички и чурос — атмосферата бе по-скоро като на селски събор, отколкото на снежната Коледа от любимите й детски приказки.
Разочарована, тя отиде първо в големия универсален магазин на улица „Риволи“, след това се разходи под аркадите и в градината на „Плас де Вож“. Но както и на „Шанз-Елизе“, Маделин не откри това, което търсеше — зрънце магия, някаква феерия, мъничко от духа на старите коледни песни. За пръв път не се чувстваше добре в Париж, не се чувстваше на мястото си.
Тя яхна отново своята веспа и пое без определена посока, бягайки от тълпата туристи с тяхната изморителна глъчка и стикове за селфи, които всеки момент заплашваха да ти извадят окото. Пред очите й продължаваха да танцуват цветовете и арабеските от картините на Лоренц. Тогава осъзна, че единственото й желание е да продължи пътешествието си с художника. Да бъде понесена от вълните светлина, да се изгуби в нюансите на палитрата му, да бъде заслепена от ярките му багри. Но Бернар Бенедик я беше предупредил: „В Париж има само едно място, където може да се надявате да видите картина от Шон Лоренц.“ Решена да опита късмета си, Маделин се отправи към Булонския лес.
Тъй като не познаваше района, тя паркира скутера си на първото възможно място — до оградата на зоологическата градина, и продължи пеша по авеню „Махатма Банди“. Слънцето окончателно бе прогонило сивите облаци. Времето беше хубаво. Във влажния въздух танцуваха златисти прашинки. В околностите на парка не се мяркаше нито един синдикалист или ядосан демонстрант. Бебешки колички, бавачки, детски гласчета и виковете на продавачи на печени кестени изпълваха пространството, в което цареше дружелюбна атмосфера.