Не след дълго усещаш как паниката като студена хидра пропълзява в теб. Скачаш от леглото. Сърцето ти бие лудо. Вече си имала подобен пристъп преди няколко години и нещата не бяха свършили добре. Въпреки тази мисъл не можеш да спреш неизбежното. Разтърсвана от неконтролируеми тръпки, отиваш, залитайки, до банята.
Аптечката. Хапчетата. Лягаш във ваната, която вече прелива, макар че си полуоблечена. Водата е прекалено гореща или прекалено студена — не можеш да прецениш, а и не те интересува. Гърдите ти са стегнати като в менгеме. В корема ти е зейнала бездна. Пред очите ти чернее, погледът ти е замъглен от безнадеждна скръб.
Дори не осъзнаваш, че си стигнала до ръба. Вярно е, че през последните години си малко объркана и отдавна си разбрала, че животът е крехък. Но не очакваш, че точно днес ще загубиш почва под краката си и толкова бързо ще рухнеш. Ала преди всичко не подозираш, че във вените ти тече този кален поток, тази отровна чернота, това отчаяние. Това усещане за вечна самота, което внезапно се е пробудило и те измъчва.
Флаконите с лекарства се полюшват на повърхността на водата като кораби при безветрие. Отваряш ги и поглъщаш капсулите с шепи. Но това не е достатъчно. Трябва да свършиш нещата докрай. След това вземаш бръснача, поставен на ръба на ваната, и прокарваш острието му по кожата на сгъвката на лакътя.
Винаги си се борила упорито, но днес вече не са ти останали никакви сили, защото твоят враг те е сграбчил здраво и те познава по-добре, отколкото се познаваш ти самата. Преди да си прережеш вените, си спомняш иронично за голямата радост, която бе изпитала тази сутрин, виждайки слънцето през прозореца.
След това настъпва онзи странен и успокояващ момент, когато си даваш сметка, че заровете са хвърлени и че си поела по пътя, от който няма връщане. Съзерцаваш като хипнотизирана неописуемо красивите арабески, които изтичащата от ръцете ти кръв рисува във водата. Усещайки, че си отиваш, си казваш, че поне вече няма да изпитваш болка, и тази мисъл е безценна за теб.
Докато дяволът те понася към огнените си владения, пред очите ти отново изплува образът на малчугана. Виждаш го на някакъв плаж край морето — може би в Гърция или в южната част на Италия. Ти си близо до момченцето, толкова близо, че дори долавяш носещото се от него ухание — ухание на пясък и на зряла пшеница, което ти действа успокояващо като лекия ветрец в лятна вечер.
Когато то вдига глава към теб, с вълнение се любуваш на красивото му личице, чипото му носле и раздалечените му предни зъбчета, които правят усмивката му неустоима. Момченцето разперва ръце и започва да кръжи около теб.
— Мамо, виж, летя като самолет!
Посред зима
Вторник, 20 декември
1. Парижкият синдром
Париж винаги е добра идея!
Одри Хепбърн („Сабрина“, 1954 г., реж. Б. Уайлдър)
1
Летище „Роаси — Шарл дьо Гол“, салон „Пристигащи“.
Нещо като ада на земята.
В залата за паспортен контрол стотици пътници се бяха наредили плътно на дълга опашка, която се виеше като дебела боа. Гаспар Кутанс се загледа към плексигласовите кабини, намиращи се на двайсет метра пред него. Зад редицата гишета имаше само двама нещастни гранични полицаи, които обработваха документите на огромния поток от пътници. Гаспар раздразнено въздъхна. Всеки път, когато стъпваше на това летище, се питаше как държавните служители могат да си затварят очите за опустошителните последици, които тази отвратителна картина нанасяше върху имиджа на Франция.
Той преглътна мъчително. На всичко отгоре цареше нетърпима горещина. Влажният и застоял въздух бе пропит с ужасната миризма на пот. Гаспар стоеше между тийнейджър с вид на рокер и група азиатци. Напрежението беше осезаемо — замаяни от часовата разлика и изтощени от десет или петнайсетчасов полет, пътниците с лица на зомбита с раздразнение откриваха, че страданията им далеч не са приключили.
Мъките бяха започнали веднага след кацането. Самолетът му от Сиатъл бе пристигнал навреме — беше се приземил малко преди 9 часа сутринта, — но пасажерите трябваше да чакат повече от двайсет минути, докато той бъде свързан с пътническия ръкав, за да могат да слязат от него. Последва безкраен преход през занемарени коридори. Изнервящо лутане, за което немалък дял имаха объркващите указателни табели, слизане по повредени ескалатори, на които човек можеше да си счупи краката, блъсканица в претъпкания автобус, за да бъдат затворени най-накрая като добитък в тази мрачна зала. Добре дошли във Франция!