Внезапно между голите клони на дърветата се показа голяма стъклена постройка. Обвита в кристалните си платна, сградата на „Фондация Вюитон“ се открои на фона на лазурното небе. В зависимост от играта на човешкото въображение тя можеше да бъде оприличена на гигантска кристална раковина, айсберг или супермодерен стъклен платноход, плаващ под перлен флаг.
Маделин си купи билет и влезе в сградата. Фоайето беше просторно, светло и проветриво, отворено към зеленината на парка. Тя веднага се почувства добре в този гигантски стъклен пашкул и се разходи няколко минути в атриума, наслаждавайки се на хармонията на извивките, на ефирната грация на постройката. Странните движещи се бледи сенки, които хвърляха на пода стъклените панели на покрива, й подействаха ободряващо, като полъх на нежност и топлина.
Маделин се изкачи по стълбите и мина през лабиринт от десетина галерии, озарени в млечносинкава светлина, идваща от множество светлинни тунели. В тях освен постоянната експозиция имаше и временни изложби. На първите две нива човек можеше да се полюбува на шедьоврите от колекцията на Шчукин — невероятни картини на Сезан, Матис, Гоген и много други майстори ма четката, които руският колекционер, пренебрегвайки мнението на тогавашните критици, бе събирал смело в продължение на почти двайсет години.
На последния етаж, пресечен от стоманени и дървени греди, имаше две тераси, от които се откриваше неочаквана гледка към квартала Дефанс, Булонския лес и Айфеловата кула. Там, редом с една бронзова скулптура от Джакомети, три абстрактни картини ма Герхард Рихтер и две монохромни творби на Елсуърт Кели, бяха изложени двете картини на Лоренц.
2
Изтегнат със затворени очи на удобното кресло с напукана кожена тапицерия, вдигнал крака върху една табуретка, Гаспар слушаше интервю на Шон Лоренц, записано на стара аудиокасета, която бе открил сред грамофонните плочи в библиотеката.
Водено от Жак Шансел, това дълго интервю бе проведено преди седем години по време на ретроспективната изложба на Лоренц във Фондация „Маг“ в Сен Пол дьо Ванс. Разговорът беше вълнуващ и направо сензационен, защото Шон Лоренц — дискретен и немного словоохотлив художник — рядко се бе съгласявал да коментира своето творчество. След като отхвърляше почти всички направени коментари за развитието на творческия му път, Лоренц заявяваше: „Моята живопис е спонтанна и не носи никакво послание. Тя има за цел само да улови нещо мимолетно, което всъщност е и вечно.“ В някои от отговорите му се долавяха умората, съмненията му, усещането, както сам откровено признаваше, че „може би е стигнал до края на един творчески цикъл“.
Гаспар слушаше жадно думите му. Макар да отказваше да разкрие тайната на своята живопис, Лоренц бе напълно искрен. В гласа му — ту пленителен и омагьосващ, ту смущаващо плашещ — се долавяха двойствеността и двусмислеността, така характерни за неговото изкуство.
Внезапно силен шум наруши следобедната тишина. Гаспар стреснато подскочи и се втурна към терасата. „Музиката“, идваща очевидно от една от съседните къщи, изпълваше цялата уличка. Звуците бяха дивашки, отблъскващи, пронизителни и заглушаваха крясъците, които се опитваха да минат за пеене. „Как може някой да се наслаждава на такава какофония?“ — помисли си той, чувствайки, че го обзема огромна умора и отвращение. Човек не можеше да намери и минутка спокойствие! Това бе предварително загубена битка. Светът бе пълен с кретени и всякакви досадници. В него командваха тъпанарите и нищожествата. Те бяха твърде много и се размножаваха прекалено бързо. Нищо чудно, че победата им беше пълна и неизменна.
Обзет от гняв, Кутанс изскочи от студиото и като се озова на павираната задънена улица, бързо стигна до източника на шумотевицата. Това беше най-близката сграда — обикновена селска къща, която се губеше под водопад от диви лози. Той дръпна шнура на ръждясалата камбанка, прикрепена с метална планка на едната каменна колона на портата. Тъй като никой не се показа, Гаспар се прехвърли през портата, прекоси градината, изкачи се по стълбите, водещи към къщата, и заудря с юмрук по вратата.
Когато тя се отвори, той зяпна от изумление. Очакваше да се покаже някой пъпчив тийнейджър, с джойнт в ъгълчето на устата и тениска със снимка на групата „Айрън Мейдън“. Вместо това пред него стоеше миловидна млада жена, която носеше тъмна блуза с кръгла якичка, къси панталонки от туид и кожени мокасини в бургундско червено.