— Да не сте се побъркали?! — извика той, като изразително почука с показалец слепоочието си.
Изненадана, жената направи крачка назад и го погледна озадачено.
— Вашата музика! — изкрещя Гаспар. — Да не мислите, че сте единственият човек тук?
— Да, не е ли така?
Точно когато реши, че тя му се подиграва, младата жена натисна един бутон на малкото дистанционно, което държеше в ръката си.
Най-накрая се възцари тишина.
— Почивам си от коригирането на моята дисертация. Понеже си мислех, че всички са заминали на почивка, в паузата малко увеличих децибелите — призна тя като извинение.
— Почивате си, като слушате хард рок?
— Технически погледнато, това не е хард рок, а блек метъл — отбеляза тя.
— Каква е разликата?
— Ами много просто, хард…
— Знаете ли какво? Не ми пука — прекъсна я Гаспар и тръгна да си върви. — Продължавайте да си увреждате тъпанчетата, щом това ви харесва, но си купете слушалки, за да не тормозите другите хора.
Младата жена избухна в смях.
— Толкова сте неучтив, че дори е смешно!
Кутанс се обърна. За миг се почувства объркан от забележката. Той огледа девойката от глава до пети — хваната на стегнат кок коса, семпло и елегантно облекло, но и пиърсинг на ноздрата и голяма татуировка, която започваше зад ухото й и стигаше някъде под блузата й.
„Права е“ — помисли си Гаспар.
— Добре — призна той, — може би прекалих малко, но честно казано, тази музика…
Тя отново се усмихна, протегна ръка и се представи:
— Полин Дьолатур.
— Гаспар Кутанс.
— В бившето студио на Шон Лоренц ли живеете?
— Наех го за един месец.
От порива на вятъра някъде в къщата се хлопна капак на прозорец. По къси панталонки, Полин пристъпи от крак на крак и потрепери.
— Уважаеми съседе, започвам да се смръзвам, но с удоволствие ще ви почерпя едно кафе — предложи тя, като потърка зиморничаво голите си ръце.
Гаспар кимна в знак на съгласие и последва младата жена в къщата.
3
Застинала на мястото си, Маделин гледаше като омагьосана двете картини. Едната, датирана от 1997 г. и носеща заглавието „City On Fire“, представляваше голяма фреска, характерна за уличния период на Лоренц — платното бе погълнато от пламтяща жарава, експлозия от цветове, вариращи от жълто до карминено- червено. Втората картина, „Motherhood“, беше от много по-късен период. Интимна, семпла, тя представляваше бледосиня, почти бяла повърхност, пресечена от извита линия, която изобразяваше закръгления корем на бременна жена — най-стилизираният образ на майчинството. Една табелка на стената указваше, че това е последната известна творба на Лоренц, нарисувана малко преди раждането на сина му. За разлика от предишната картина, тук не цветовете, а светлината пораждаше емоцията.
Подчинявайки се на някакъв вътрешен глас, Маделин се приближи до нея. Светлината я привличаше като магнит. Материалът, текстурата, наситеността, хилядите нюанси на платното я хипнотизираха. Картината беше жива. За секунди тя се превръщаше от бяла в синя, а после в розова. В нея бе въплътена емоция, но тази емоция беше ефирна, неуловима. Творбата на Лоренц вдъхваше ту спокойствие, ту безпокойство.
Тази неопределеност очароваше Маделин. Как можеше една картина да оказва такова въздействие? Тя се опита да отстъпи назад, но краката й отказаха да се подчинят. Доброволна пленница на платното, Маделин не желаеше да избяга от светлината, която то излъчваше. Искаше да изпитва отново и отново това успокояващо опиянение, да остане в това амниотично и регресивно пространство, което проникваше в душата й и разкриваше у нея неща, които досега не бе подозирала, че съществуват.
Някои бяха красиви. Други — категорично не.
4
Входната врата на дома на Полин Дьолатур водеше направо н кухнята. Интериорът беше приветлив, помещението бе обзаведено в стил „рустик“ — масивно дървено бюро, настлан с плочки от пясъчник под, памучни карирани пердета. На рафтовете бяха наредени кръгли емайлирани табели, мелничка за кафе, големи керамични чаши и стари медни тенджери.
— Тук е много приятно, но доста объркващо. Обстановката е по-подходяща за музиката на Жан Фера, отколкото за вашия блек метъл — подкачи я той.
Полин се усмихна, взе от печката една италианска кафеварка и наля кафе в две чаши.
— Всъщност тази къща не е моя. Тя е собственост на италиански бизнесмен, колекционер на произведения на изкуството, който я е наследил от семейството си и с когото ме запозна Шон Лоренц. Той никога не идва тук, но понеже не иска да я продаде, се нуждае от някой, който да я пази и поддържа. Това положение няма да трае вечно, но междувременно би било глупаво да не се възползвам от възможността.