— Кинбаку е древно японско военно изкуство — обясни Полин. — Техника, създадена за връзване на високопоставени военнопленници. През вековете то се е превърнало в изтънчена еротична практика.
Отначало Гаспар погледна неохотно снимките. Никога не бе харесвал отношенията, основаващи се на подчинение и доминиране.
— Знаете ли какво казва великият фотограф Араки? — попита младата жена. — „Въжетата трябва да са като ласки върху женското тяло.“
Постепенно безпокойството на Гаспар се разсея. Той бе принуден да признае, че снимките са удивително красиви. Трудно беше да се обясни, но в тях нямаше нито вулгарност, нито жестокост.
— Кинбаку е много взискателно изкуство — добави Полин. — Изпълнение, което няма нищо общо със садо-мазохистичните практики. Аз водя курсове в една зала в 20-ти арондисман. Трябва да дойдете някой от тези дни. Ще ви направя демонстрация. Ако човек иска да научи нещо за себе си, това е по-ефикасно от психоаналитичния сеанс.
— Шон Лоренц проявяваше ли интерес към тези неща?
Полин се усмихна тъжно.
— Шон бе живял в джунглата, която е представлявал Ню Йорк през 80-те и 90-те години на миналия век, така че тези игрички не можеха да го уплашат.
— Бяхте ли близка с него?
— Както вече ви казах, ние бяхме приятели. Той казваше, че ми вярва. Във всеки случай достатъчно, за да ми поверява много често грижата за сина му.
Полин седна на едно от стъпалата на голяма дървена стълба, подпряна на стената.
— Аз не си падам много по децата — призна тя. — Обаче малкият Джулиан беше съвсем друго нещо. Той беше едно наистина необикновено хлапе — очарователно, пъргаво, умно.
Гаспар забеляза, че лицето й — и без това млечнобяло — беше станало още по-бледо.
— Защо говорите за него в минало време?
— Джулиан беше убит. Не знаехте ли?
Той на свой ред почувства, че го обзе слабост, придърпа една дървена табуретка и седна на нея, като се наведе към Полин.
— Де… детето, което се вижда навсякъде в къщата, е мъртво?
Без да откъсва очи от него, тя се бореше с изкушението да загризе ноктите си, лакирани в гранатово червено.
— Това е ужасна история. Джулиан бе отвлечен в Ню Йорк и бе намушкан пред очите на майка си.
— Кой го е направил?
Младата жена въздъхна.
— Стара приятелка на Шон, която е лежала в затвора. Художничка от чилийски произход, известна под псевдонима Лейди Бърд. Искала е да си отмъсти.
— За какво?
— Честно казано, не знам — отвърна Полин и стана. — Мотивите й винаги са били много неясни.
Тя се върна в кухнята и Гаспар я последва.
— Малко е да се каже, че след смъртта на сина си Шон вече не беше същият човек — продължи тя. — Той не само че престана да рисува, но буквално угасна от мъка. Помагах му, както можех: пазарувах му, поръчвах му храна, виках Диана Рафаел, когато се нуждаеше от лекарства.
— Коя е тя? Лекар ли?
Полин кимна утвърдително.
— Психиатърка, която отдавна го наблюдаваше.
— А съпругата му?
Младата жена отново въздъхна.
— Пенелопе го напусна възможно най-скоро, но това е друга история.
Гаспар понечи да попита, но се сдържа, за да не бъде прекалено нахален. Досети се, че в историята на Полин има доста неясноти, но твърде много мразеше любопитните хора, за да се присъедини към редиците им. Въпреки това си позволи един по-малко личен въпрос:
— Значи Лоренц не е нарисувал нито една картина до смъртта си?
— Не, доколкото знам. Преди всичко, защото имаше сериозни здравословни проблеми. Освен това живописта като че ли вече не го интересуваше. Всъщност вече нищо не го интересуваше. Не докосваше четката дори по време на ателието по рисуване, което продължи да води един-два пъти седмично в детската градина на Джулиан.
Тя помълча няколко секунди и после добави, сякаш внезапно си спомни:
— Обаче през последните дни преди смъртта му се случи нещо странно. — Полин посочи с брадичка към къщата на художника, която се виждаше през прозореца. — Няколко нощи подред у тях свиреше музика до сутринта.
— Защо да е странно това?
— Защото Шон слушаше музика само когато рисуваше. Бях изненадана не толкова от факта, че отново е хванал четката, а че го прави през нощта. Шон беше фанатик на тема светлина. Виждала съм го да работи само през деня.