— Имате ли деца, Кутанс?
— Слава богу, не! — възкликна той. — И никога няма да имам.
— Защо?
— Не искам да налагам на никого скандалния свят, в който сме принудени да живеем.
Маделин си дръпна от цигарата.
— Не преувеличавате ли малко?
— Не мисля.
— Съгласна съм, че някои неща не вървят добре, но…
— Някои неща не вървят добре? Отворете си очите, по дяволите! Планетата ни е на ръба на унищожението и ни очаква ужасно бъдеще, още по-жестоко, по-непоносимо, по-тревожно. Трябва да си голям егоист да искаш да наложиш на някого такова бъдеще.
Тя понечи да му отговори, но Гаспар вече се бе отприщил. В продължение на четвърт час, като въртеше безумно очи и дъхаше па алкохол, той разви своята дълбоко песимистична теза относно бъдещето на човечеството, описвайки едно апокалиптично общество, подвластно на технологиите, свръхконсумацията и посредственото мислене. Едно хищническо общество, което, отдадено на методичното унищожение на природата, се бе запътило с еднопосочен билет към небитието.
Маделин изчака да се увери, че е свършил тирадата си, и заключи:
— Всъщност вие мразите не само глупаците, а целия човешки род.
Той не се опита да го отрече:
— Знаете ли какво е казал Шекспир: „Дори и най-свирепият звяр знае що е милост! Обаче човекът не знае милост. Човекът е най-лошият от всички хищници. Той е паразит, който под лустрото на цивилизоваността се радва единствено когато властва над другите и ги унизява. Обзето от мания за величие и самоунищожение същество, което мрази себеподобните, защото мрази самото себе си.
— А вие, Кутанс, сте различен, така ли?
— Не, точно обратното. Ако желаете, може да ме сложите в кюпа — отвърна той, като изпи последната си глътка уиски.
Маделин смачка цигарата си в една паничка, която й служеше за пепелник.
— Трябва да сте много нещастен, за да мислите така.
Драматургът отхвърли идеята с едно махване на ръката, а тя отиде да вземе шише вода от хладилника.
— Просто съм здравомислещ човек. Научните изследователи са още по-големи песимисти от мен. Екосистемите на Земята неизбежно загиват. Вече преминахме границата, откъдето няма връщане.
Тя го провокира:
— Ами защо не си теглите куршума още сега?
— Разговорът не беше за това — защити се Гаспар. — Попитахте ме защо не искам да имам деца. Отговорът ми беше: „Защото не желая да ги виждам да растат сред хаос и изстъпления.“
Той насочи обвинително към нея показалеца си, който трепереше колкото от алкохола, толкова и от гняв.
— Никога няма да наложа на дете да живее в този жесток свят. Ако възнамерявате да постъпите по друг начин, това си е ваш избор, но не очаквайте от мен да го одобря.
— Вашето одобрение изобщо не ме интересува — каза троснато тя, като седна отново на дивана, — но все пак се питам: защо не се борите да промените всичко това? Защитете каузите, които са от значение за вас. Включете се в някоя асоциация, станете активист в…
На лицето му се изписа отвращение.
— Колективна борба? Това не е за мен. Презирам политическите партии, синдикатите, лобистките групи. Аз съм на едно мнение с Жорж Брасенс: „Щом сме повече от четирима, ние сме група идиоти.“ Освен това битката вече е изгубена, въпреки че хората са твърде страхливи да го признаят.
— Знаете ли какво ви липсва? Необходимостта да водите истинска борба. Да имаш дете означава да бъдеш принуден да се бориш, да се бориш за бъдещето. Борба, която винаги е съществувала и винаги ще съществува.
Той я погледна странно.
— А вие, Маделин, имате ли деца?
— Може би някой ден ще имам.
— Само за ваше лично удоволствие, нали? — подхвърли с насмешка той. — За да се чувствате „пълна“, „завършена“, „удовлетворена“? За да постъпите като приятелките ви? За да се избавите от укорителните въпроси на мама и татко?
Вбесена, Маделин се изправи и плисна в лицето му от ледената вода, за да го накара да млъкне. След кратко колебание запрати но него и пластмасовото шише.
— Вие наистина сте голям простак! — извика тя и се втурна към стълбите.