Страшни неща, които трябва да чуете…
Гаспар се почеса по главата. Защо Лоренц — голям любител на джаза и минималистичната музика — се беше запалил в края на живота си по две монументални симфонии?
Той изсипа останалата част от хладкия бульон в мивката и седна на масата в хола със своята тетрадка и химикалка, за да помисли над новата си пиеса. Обаче му беше трудно да се съсредоточи. Беше прекарал странна, почти умопомрачителна нощ, реейки се в сънищата си сред сюрреалистични пейзажи, татуирани върху вързаното тяло на красивата му съседка. Едно не толкова плашещо, колкото смущаващо видение.
В продължение на около двайсет минути Кутанс се опитваше да се убеди, че работата му ще потръгне, но илюзиите му се оказаха краткотрайни. През цялото време не го напускаше усещането, че Лоренц се взира в него от големия си портрет, че го вика, че го преценява.
Скоро вече не го свърташе на едно място, така че стана от мястото си и застана отново пред стената със снимките. Тогава си даде сметка, че го притеснява не фотографията на художника, а тези на детето. То беше мъртво, но запечатаното на снимките личице бе изпълнено с толкова радост и жизненост.
По дяволите! Маделин Грийн го бе заразила с тревогите си!
Той се отпусна с въздишка на дивана. Кехлибареното уиски в бутилката, поставена пред него на масичката за кафе, подканящо му намигаше, но Гаспар устоя на изкушението. В продължение на няколко минути той се взира в една снимка на малкия Джулиан, на която той бе яхнал триумфално старо дървено конче. До въртележката се виждаше Шон Лоренц, който гледаше ласкаво своето синче. Гаспар извади портфейла си от джоба на дънките. В една от преградките му намери стара, избеляла фотография, която не бе поглеждал от години — той, на три годинки, с баща си на едно от кончетата на въртележката „Гарние“ в Люксембургската градина. Тя датираше от 1977 г. Почти четирийсет години деляха двете снимки. Епохата беше различна, но въртележката беше същата, както и блясъкът в очите на децата и гордостта, която се четеше по лицата на бащите.
2
Маделин паркира скутера си на ъгъла на булевард „Монпарнас“ и улица „Севър“. Още нямаше 9 часът, а въздухът вече беше наситен с лепкава влага. Като свали ръкавиците и шалчето си, забеляза, че се е изпотила.
И това ми било зима…
Обаче тази сутрин имаше нещо по-тревожно от глобалното затопляне — кварталът беше неузнаваем. Демонстрацията от предишния ден бе разрушила и опустошила всичко: навесите на автобусните спирки, витрините на магазините, пътните знаци. Тротоарите и уличните платна бяха осеяни с парчета стъкло, павета и откъртени парчета асфалт. Военновременен, сюрреалистичен пейзаж, какъвто никога не бе очаквала да види в Париж. Стотици гневни надписи загрозяваха всичко: „Всички мразят полицията“, „Мисля, значи разрушавам“, „Сред пепелта всичко става възможно“, „Долу столицата!“, „Победа чрез хаос“, „Плюем на вашите закони“.
Отношението на минувачите я огорчи. Някои бяха удивени като нея, други бяха безразлични, но имаше и такива, които се усмихваха, шегуваха се, спираха да си направят селфита. Дори фасадата на Националния институт за слепи младежи беше надраскана със злобни надписи. При вида на това опустошение й се доплака. В тази страна се случваше нещо, което тя не разбираше.
Като пристигна пред медицинския център, където имаше записан час за преглед, Маделин откри, че прозорците му също са разбити. Един работник тъкмо измъкваше навън дървен палет, който вандалите бяха използвали като снаряд, за да счупят стъклата. Тя се канеше да се върне, когато мъжът, доловил колебанието й, посочи табелата, на която пишеше, че медицинският център е отворен въпреки събитията.
Маделин влезе във фоайето и каза името си на рецепцията. Тъй като бе дошла по-рано, за да направи кръвен тест, тя дори избягна чакането и всичко мина за три минути: бодване с иглата, напълване на епруветката с кръв, превръзка с лейкопласт в свивката на ръката. После я помолиха да се качи с асансьора на втория етаж, където беше отделението по образна диагностика.
Докато я преглеждаха на ехографа, Маделин се върна мислено към разгорещения спор, който бе водила снощи с Кутанс. Макар че констатациите на драматурга бяха верни, тя не одобряваше неговото примирение и нихилизъм. Винаги щеше да има хора, готови да се противопоставят, да се борят срещу социалните несправедливости и да не се примиряват с обявените катастрофи. И нейното дете щеше да бъде част от тях.