„Само това ми липсваше!“ — помисли си ядосано и удари с длан по масата.
— Проблем ли има? — попита сервитьорът, носейки й закуската.
Тя позна Грегори — младия съдържател, с когото галеристът я беше запознал предния ден.
— Забравила съм си телефона, а трябва да проведа важен разговор.
— Да ви дам моя? — предложи той и извади от джоба си телефон в калъфче с емблемата на футболния клуб „Милан“.
— Благодаря, много мило от ваша страна.
Тя позвъни в Мадрид и поиска да говори с Луиза — медицинската сестра от клиниката, чийто брат беше полицай. Маделин се бе сближила с нея, знаеше графика на дежурствата й и при необходимост й звънеше директно на мобилния телефон, за да избегне половин Кастилия да научи размера на яйчниците й. Луиза записваше резултатите и ги предаваше на лекаря, който преценяваше реакцията на организма й и при нужда променяше дозата на хормоналните инжекции. Разбира се, това съвсем не беше задушевното общуване със семейния лекар. Беше Медицина 2.0-глобализирана, компютризирана, малко по-евтина и малко тъжна. Но ако трябваше да мине през това, за да има дете, Маделин бе съгласна.
Тя се възползва от телефона на Грегори, за да позвъни на собствения си номер. За щастие Кутанс й отговори:
— Гаспар, къде сте? Може ли да ми донесете телефона?
Драматургът промърмори някакви неразбираеми думи и връзката прекъсна. Разбирайки, че няма да постигне нищо, ако позвъни отново, Маделин му изпрати есемес: „Може ли да ми донесете телефона? Ако ви е удобно, да се срещнем по обяд в ресторант „Гран Кафе“ на улица „Дьоламбр“. Благодаря ви. Мади.“
Тъй като кафето й бе изстинало, поръча друго, което изпи на един дъх. Беше спала зле. Сънищата й бяха изпълнени с чародейците платна на Лоренц. Цяла нощ бе скитала сред обагрени в наситени цветове простори, чувствени гъсталаци от непрестанно извиващи се лиани, по главозамайващи скали, в градове, където бушуваше палещ вятър. Когато се събуди, не беше сигурна дали това дълго скитане беше хубав сън или кошмарно видение. Обаче започваше да разбира, че точно в тази двусмисленост се криеше ключът към творбите на Шон Лоренц.
Маделин видя Бернар Бенедик, който на отсрещния тротоар вдигаше металната ролетка на галерията си. Тя почука на стъклото на кафенето, за да привлече вниманието му, и както се надяваше, галеристът скоро се присъедини към нея.
— Бях сигурен, че ще ви видя отново — каза радостно той и седна срещу нея. — Човек не може да устои на живописта на Шон Лоренц, нали?
Маделин отговори укоризнено:
— Не ми казахте, че синът на Лоренц е бил убит.
— Така е — съгласи се галеристът с глух глас, — но не обичам да говоря за това. Джулиан беше мой кръщелник. Тази трагедия потресе всички ни.
— Какво точно се случи?
— Всичко бе написано във вестниците — прошепна Бернар.
— Именно затова ви питам. Написаното във вестниците рядко е истина.
Бенедик кимна в знак на съгласие.
— За да разберете добре нещата — каза той с въздишка, — трябва да се върнем доста назад в миналото. Много назад дори…
Галеристът вдигна ръка, за да си поръча кафе и да събере смелост.
— Както вече ви обясних, след срещата си с Шон мобилизирах цялата си мрежа от контакти, за да представя изкуството му и да го направя популярен. Шон беше амбициозен и жаден за нови запознанства. Аз го свързах с много различни хора в Лондон, Берлин, Хонконг… Но имаше едно място, където той никога не пожела да стъпи — Ню Йорк.
— Не разбирам.
— Всеки път, когато му предлагах да му организирам среща с колекционери в Манхатън, той отказваше — обясни Бенедик. — Колкото и невероятно да изглежда, от 1992 до гибелната 2014 г. Шон Лоренц нито веднъж не се върна в родния си град.
— Имаше ли роднини там?
— Беше останала само майка му, но той я накара да дойде в Париж в края на 90-те години. По онова време тя вече беше много болна и умря скоро след това.
Галеристът топна едно кростини в кафето си.
— В крайна сметка, тъй като бях много настоятелен, Шон ми разкри част от истината.
— Тя свързана ли беше с обстоятелствата около неговото заминаване от Америка? — попита Маделин.
Галеристът кимна утвърдително.
— През есента на 1992 г., след неговото „любовно лято“ с Пенелопе, Шон останал сам в Ню Йорк. Бил депресиран и нямал друга цел, освен да отиде при младата жена в Париж. Проблемът бил, че нямал пукната стотинка. За да намери пари за самолетен билет, той започнал да извършва дребни кражби заедно с Лейди Бърд.