Полин разтърка очи и тежко въздъхна:
— Тогава и аз видях записа. Този път вече не бяхме в порно филм, а във филм на ужасите. Виждаше се някакво чудовище със силата на бик, което буквално запрати Пенелопе и Джулиан в задната част на един раздрънкан ван.
— Как така някакво чудовище?
— Един гърбав апах, с широки рамене и яки ръце.
На лицето на Гаспар се изписа съмнение. Полин продължи:
— Отпечатъците върху кутията фигурираха в базата данни. Те принадлежаха на Беатрис Муньос — бивша престъпничка, известна също като Лейди Бърд, която като млада бе дружила с Шон.
При споменаването на името Лейди Бърд драматургът си спомни снимките, които бе видял предния ден в монографията за художника — фотографиите на младите художници от „Майсторите“, докато рисуват графити по вагоните на влаковете в метрото в началото на 90-те години: Шон с твърде голямото си яке, арогантният латиноамериканец с щръкнали уши Найт Шифт и Лейди Бърд — индианката, която съвсем не беше ефирна, въпреки псевдонима си, чиято абаносово черна коса бе прихваната с лента за глава а ла Джеронимо.
— Щом ФБР се зае с разследването, нещата се ускориха. Преди обяд те вече бяха открили мястото, където Беатрис Муньос бе отвела жертвите си — един склад на територията на изоставена фабрика в Куинс. Но когато нахлули в него, било твърде късно — Джулиан вече бил мъртъв.
6
— Какво означаваше този откуп? — попита Маделин.
Бернар Бенедик присви очи.
— Искате да кажете сумата от 4 290 000 долара ли?
— Да.
— Това е цената на страданието — броят на дните, прекарани от Беатрис Муньос в затвора, умножени по хиляда. Единайсет години и девет месеца в ада: 4290 дни. Представена по този начин, сумата изглежда почти незначителна.
— Предполагам, че Лоренц се е опитал да събере парите.
— Разбира се, само че Муньос изобщо не искаше пари.
— А какво искаше? Отмъщение?
— Да, онази „дива справедливост“, за която говори Франсис Бейкън. Искаше да разбие живота на Шон, като му причини същото ужасно страдание, което бе изпитала тя.
— И въпреки това е пощадила живота на съпругата му?
— Тя също едва не загина. Агентите на ФБР намерили Пенелопе завързана с бодлива тел на един стол. Тя все още носи белезите. Но най-ужасното нещо бе, че Беатрис бе убила с нож Джулиан пред майка му.
Кръвта на Маделин се вледени. Спомни си думите на приятеля си Дани: „Пътят на тъмнината, страданието и смъртта.“ Където и да отидеше, каквото и да правеше, всички пътища водеха до този кръстопът и до съпътстващите я трупове.
— Сега Беатрис Муньос в затвора ли лежи?
— Не, тя бе успяла да напусне скривалището си преди щурмуването му от ФБР. Беше отишла да се хвърли под влака на метростанцията на 125-та улица в Харлем, където двамата с Шон са ходели да рисуват графити.
Бенедик въздъхна горчиво.
Маделин потърси в джоба на якето си хапче против киселини и стомаха.
— Има един въпрос, който не ми дава покой от вчера — каза ги, след като изпи таблетката. — Шон Лоренц е бил в Ню Йорк, когато е починал преди една година, нали?
— Точно така, той умря от инфаркт насред улицата.
— Защо е отишъл там? Защо се е върнал в този град, свързан с толкова лоши спомени?
— Трябваше да се срещне с кардиолог. Поне така ми каза по телефона и имам достатъчно основания да вярвам, че това е истината.
— Какви са те?
Бенедик отвори коженото куфарче, което бе сложил на стола до себе си.
— Тъй като знаех, че отново ще дойдете да ме видите, ви донесох това — каза той, като извади един светлокафяв бележник и го подаде на Маделин.
Тя го разгледа внимателно. Това беше малък, подвързан с кожа, делови бележник на фирмата „Смитсън“.
— Бях в Париж, когато научих за смъртта на Шон. Хванах първия самолет за Ню Йорк, за да се погрижа за докарването на тленните му останки. Аз прибрах нещата му от хотела. Имаше само един куфар с малко дрехи и този тефтер.
Маделин прелисти бележника. Едно нещо беше сигурно: през цялата година, преди да почине, графикът на Шон Лоренц бе изпълнен само с медицински прегледи. На датата 23 декември 2015 г. — денят на смъртта му — той бе написал: „Среща с д-р Стокхаузен, 10 часа сутринта!“
— От какво точно страдаше?
— От поредица от инфаркти. През последната година от живота му на Шон бяха направени няколко ангиопластики и аортокоронарен байпас. Спомняте ли си какво пее Лео Фере: „Когато сърцето спре да бие, няма към какво повече да се стремиш“?