— Повреден ли е?
Гаспар дори не се обърна.
— Не, не знам как да го използвам. Така че може ли да се обадя от вашия?
Сервитьорът кимна и му подаде слушалката на стар телефонен апарат. Драматургът сложи очилата си, за да прочете номера, който му бе написала Полин.
Извади късмет: Диана Рафаел отговори на третото позвъняване и веднага се извини за лошата връзка. Психиатърката не беше в Париж, а пътуваше с влака за Марсилия, където трябваше да посети един пациент в болница „Света Маргарита“. Гаспар се представи и каза, че се обажда от името на Полин Дьолатур. Диана Рафаел, която прекарваше много време в Ню Йорк, му каза, че е гледала „Асилиум“ — една от неговите най-мрачни пиеси, която критикуваше отклоненията в психоанализата. С тази пиеса Кутанс си беше спечелил не само приятели сред психиатрите, но Диана не беше отмъстителна и го увери, че „много се е смяла“ по време на спектакъла.
Тъй като не умееше да лъже, той веднага свали картите. Обясни, че е наел старата къща на Шон Лоренц и че помага на своя позната полицайка, която си е наумила да намери последните три картини на художника.
— Ако те съществуват, бих искала да ги видя!
— Полин ми каза, че сте полагали големи грижи за Шон през последната година от живота му.
— Искате да кажете през последните две десетилетия! Бях негова приятелка и негов психиатър повече от двайсет години!
— Мислех, че това е несъвместимо?
— Не харесвам догмите. Опитах се да му помогна, доколкото бе възможно, но трябва да вярваме в проклятието, което преследва гениите.
— В какъв смисъл?
— Старият принцип за творческото унищожение. За творец като него може би е било неизбежно да погуби себе си и другите.
Въпреки лошото качество на връзката Гаспар беше запленен от гласа на Диана Рафаел — мелодичен, дълбок, дружелюбен.
— Според Полин след гибелта на сина му Лоренц не е бил на себе си…
— Това не е тайна за никого — прекъсна го психиатърката. — Шон почти умря едновременно с Джулиан. Тъй като вече нямаше нищо, за което да се държи, дори не се опитваше да се преструва, че живее. Освен това бе съсипан физически. През последните месеци от живота си претърпя две тежки операции. Няколко пъти буквално го връщаха от гроба. Обаче той понасяше това страдание като заслужено наказание.
— Живописта не му ли помагаше?
— Живописта е безсилна пред смъртта на дете.
Гаспар затвори очи и изпи последната глътка вино от чашата си, после даде знак на бармана да му донесе още една.
— Не всички родители, които губят дете, се самоубиват — отбеляза той.
— Прав сте — съгласи се Диана. — Всеки човек реагира по индивидуален начин. Няма да ви разказвам медицинската история на Шон, но при него всичко придобиваше болезнена форма. Той винаги е страдал от циклотимия, която влияеше на творчеството му.
— Имал е биполярно разстройство?
— Да кажем, че като при много други художници, реакциите му бяха пресилени и настроенията му рязко се променяха. В период на еуфория показваше невероятна жажда за живот, а в черните си периоди — пропадаше в бездна.
Гаспар разкопча най-горното копче на ризата си. Защо беше толкова топло в средата на декември?
— Лоренц беше ли наркоман?
Диана се подразни за първи път:
— Задавате прекалено много въпроси, господин Кутанс.
— Така е — призна си той.
В другия край на линията чу да съобщават, че влакът скоро ще влезе в гара „Сен Шарл“.
— Единственото, което искаше Шон, бе да се упои и да забрави — каза психиатърката. — Той изпитваше огромна болка, силна колкото обичта към сина му, и не желаеше да бъде спасен, нито вразумен. Така че всички средства бяха добри: сънотворни хапчета, транквиланти и други такива. Аз му ги предписвах, защото знаех, че ще ги получи така или иначе. Това поне ми позволяваше да следя какво взема.
Връзката ставаше все по-лоша. Гаспар се осмели да зададе последния си въпрос:
— Вярвате ли в хипотезата за скритите картини?
За съжаление, отговорът на психиатърката бе заглушен от шума на пристигащия влак.
Той затвори и допи втората си чаша. Когато се обърна, видя Маделин да влиза в ресторанта.
3
— Аперитив? — предложи сервитьорът, след като постави до масата голямата черна дъска, на която бяха изброени ястията за деня.
Маделин си поръча бутилка газирана вода, а Гаспар — трета чаша вино.
След това драматургът с усмивка побутна към младата жена телефона, който бе забравила в къщата.