Мъжът от Ница го настани в малка всекидневна с изглед към вътрешния двор и се върна да гледа обявите за недвижими имоти на екрана на своя златист лаптоп. Гаспар чака около десет минути, преди да бъде удостоен с внимание от домакинята. Когато бивша та манекенка влезе в стаята, той едва прикри изненадата си.
Пенелопе Лоренц беше неузнаваема. Обезобразена от козметичната хирургия, тя бе като грозна карикатура на някогашната жена. Застиналото й, гладко като восък лице изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да се топи. Изкривената й уста с дебели устни приличаше на готов да се пръсне балон. Подутите клепачи и несъразмерно високите скули бяха превърнали очите й в цепки. Подпухналото й опустошено лице беше в пълен контраст с мършавата й фигура, като се изключат уголемените й със силикон гърди.
— Здравейте, господин Кутанс, благодаря ви за посещението — поздрави го тя задъхано, с гъгнив глас, като седна срещу него.
Погледът на Пенелопе бе като на преследвано животно, съзнаващо нелепия си външен вид и впечатлението, което той правеше на хората.
Как бе стигнала дотук? Как можеше да се обясни тази метаморфоза? Гаспар си я спомни от снимките й като супермодел от времето, когато бе красила кориците на модните списания — самоуверена, стройна, атлетична, лъчезарна. Защо й е било нужно да се подлага на този прекомерен лифтинг и инжекции с ботокс? Кой некадърен хирург се бе правил на художник и бе съсипал хубавите черти на лицето й? Гаспар потърси в нея нещо, някакъв макар и минимален остатък от изгубената й красота и го откри в очите ѝ. Той се съсредоточи върху морскозелените й ириси, изпъстрени със златисти ивици. Явно тази нажежена жарава бе запалила огъни па любовта в сърцето на Шон през лятото на 1992 г.
Гаспар отвърна на поздрава й, но още преди да отвори уста, се отказа от плана, който бяха изготвили с Маделин. Нищо не можеше да направи — цялото му същество се бунтуваше против лъжата. Първо, по етични причини, но най-вече, защото знаеше, че е лош актьор, неспособен да прикрие факта, че лъже, така че реши да не го усуква.
— Ще бъда честен с вас, госпожо Лоренц, не съм тук поради предварително обявената причина. Аз наистина съм Гаспар Кутанс, авторът на пиесата, която ще се играе в Лондон през пролетта, но този договор за заемане на вашата картина е просто уловка, измислена от една колежка, за да се срещна с вас.
— Коя е тази колежка?
— Жената, която сте отпратили тази сутрин.
Атмосферата веднага се нагнети. Гаспар почувства, че Пенелопе се кани да повика на помощ Карея, и успокоително вдигна ръка и опит да я разубеди.
— Отделете ми три минути, за да ви обясня ситуацията. След това, ако решите да не отговорите на моите въпроси, ще си тръгна, без да създавам проблеми, и никога вече няма да ви притеснявам.
Тъй като тя остана неподвижна, той продължи:
— Търсим три картини, рисувани от Шон Лоренц през последните седмици преди смъртта му. Това е…
Пенелопе го прекъсна:
— Преди да умре, Шон години наред не беше хващал четката.
— Ние обаче имаме основателни причини да мислим, че тези картини съществуват.
Тя сви рамене.
— Дори да е така, те са били нарисувани след развода ни, което означава, че нямам никакви права над тях. В такъв случай какво ме касае това?
Разбирайки, че няма да получи нищо от тази обзета от горчивина жена, Гаспар реши да импровизира:
— Защото съм тук, за да ви предложа сделка.
— Каква сделка?
— Ако отговорите на моите въпроси и ако благодарение на вас намерим тези картини, едната ще бъде ваша.
— Вървете по дяволите! Ако си мислите, че не съм понесла достатъчно заради картините на Шон…
Сега страхът й се бе превърнал в гняв. Пенелопе стана от дивана и отиде до малкия хладилник, вграден в библиотеката като хотелските минибарове. Тя извади от него две патрончета с водка и изпи едното на един дъх. Гаспар си спомни думите на Чарлс Буковски: „Открий това, което обичаш, и го остави да те убие.“ Отровата на Пенелопе се наричаше „Грей Гус“. Жената изсипа съдържанието на второто патронче в една кристална чаша, която постави на стъкления плот на съседната масичка от ковано желязо, така че да й е подръка.