— Знаете ли, ако не бях аз, Шон Лоренц нямаше да съществува? Аз бях стимулът да развихри творческите си сили и да разкрие таланта си. Преди мен той беше един невзрачен графитист от Харлем, който прекарваше дните си в безделие и пушене на марихуана. Повече от десет години, когато не можеше да продаде нито една картина, аз издържах семейството ни. Единствено благодарение на моята красота, на моите фотосесии, на моята реклама и снимките ми на кориците на списанията той можа да стане известен художник.
Докато слушаше монолога й, Гаспар си спомни за залязващата актриса от „Булевардът на залеза“, чиято роля бе изиграна от Глория Суонсън — същото обожание към жената, която е била, същите жалки оправдания.
— В продължение на години бях огънят, който подхранваше неговото творчество. Аз бях неговата муза. Така ме наричаше той, защото беше убеден, че не може да нарисува нещо гениално, ако аз не съм до него.
— Бил е прав — призна Гаспар. — Вашите портрети, които е нарисувал, са прекрасни.
— Имате предвид цикъла „21 Пенелопе“, нали? Ще ви кажа честно: отначало наистина бях поласкана от тези картини. След това те започнаха да ме потискат.
— Защо?
— Заради начина, по който започнаха да ме гледат хората. Това бе източникът на повечето ни проблеми. Виждах как се взираха в мен, но най-вече долавях какво си мислят. Казваха си, че съм красива, но не толкова очарователна като жената от картините. Знаете ли в какво се крие тайната на платната на Шон Лоренц, господин Кутанс?
— Не. Кажете ми.
2
— Беше много стимулиращо да се работи с Шон Лоренц, защото той беше експерт по боите.
Бог знае защо, когато Бернар Бенедик й бе говорил за Жан- Мишел Файол, Маделин си го бе представила като беловлас старец със сива блуза, който отдавна е минал пенсионната възраст. В действителност мъжът, който я посрещна в своя магазин на крайбрежната улица „Волтер“, беше по-млад от нея чернокож, със солидно телосложение, раста прическа и сребърни пръстени на всички пръсти, които образуваха странна сатанинска менажерия: змия, паяк, мексикански череп, глава на козел. Той носеше стари маратонки, тесни дънки и грейка без ръкави върху прилепнала тениска. Открит и приветлив, Файол веднага й предложи кафе и бисквити, които постави на масивния дъбов тезгях, осеян с петна от бои. С каменните си стени и ниския си сводест таван магазинът приличаше на средновековно дюкянче. Впечатлението се засилваше от полираните дървени рафтове, запълващи стените от пода до тавана, които бяха претъпкани с бурканчета с бои.
Въодушевен от повода за посещението й, Файол с готовност започна да отговаря на въпросите, без дори да се поинтересува коя е тя всъщност.
— Общувам с много художници — каза той. — Повечето от тях са егоисти и мегаломани, които мислят, че са превъплъщения на Пикасо или Жан-Мишел Баския само защото сътворяват някакви цапаници, намират алчни галеристи, които да ги излагат, и снизходителна публика, която да аплодира техните боклуци.
Той си взе шоколадова бисквита „Птит Еколие“ от една метална кутия.
— Въпреки успеха си Шон не беше такъв. Той по-скоро беше скромен и неговата обсебеност от живописта не му пречеше да се интересува от хората. — Файол отхапа от бисквитата си и дъвка дълго, сякаш за да има време да се потопи по-дълбоко в спомените си. — Например когато разбра, че се претрепвам от работа, за да плащам за старческия дом на майка ми, той ми написа чек и не поиска да му върна парите.
— Значи е бил по-скоро приятел, отколкото клиент — отбеляза Маделин.
Файол я погледна така, сякаш бе заявила, че земята е плоска.
— Истинските художници нямат приятели — каза той. — Именно затова стават художници. Аз помагах на Шон, колкото мога, като се стараех да намирам боите, които търсеше. Правех му и някои услуги. Занимавах се с рамкирането на неговите картини. Той беше много взискателен в това отношение, признаваше единствено американските рамки от много рядко светло орехово дърво, което се намира само в Иран.
— Защо казахте, че е бил експерт по боите?
— Защото наистина беше такъв! И то ненадминат! Докато в младостта си бе рисувал със спрейове графити по огради и вагони, от началото на 2000 г. Шон претърпя радикална трансформация. Той се стараеше да се научи и стана истински специалист в областта на пигментите, но най-вече — истински привърженик на естествените багрилни вещества. Забавно беше да видиш един бивш художник на графити, който отказва да използва синтетични бои!