— Какво става? — попита той един носач, който стоически пушеше цигарата си до стоящия пепелник.
— Не знаете ли, господине? Има стачка.
2
По същото време на Гар дьо Hop Маделин Грийн слезе от влака „Евростар“, пристигащ от Лондон в 9:47 часа.
Първите й стъпки на френска земя бяха колебливи — младата жена се мъчеше да се окопити. Натежалите й крака се подгъваха от умора. Към умората се прибавяше замаяност, гадене и киселинен рефлукс, който изгаряше хранопровода й. Макар лекарят да я бе предупредил за страничните ефекти от лечението й, тя не си беше представяла, че ще прекара Коледа в такова плачевно състояние.
Струваше й се, че куфарът, който влачеше след себе си, тежи цял тон. Стърженето на колелцата му по бетонната настилка отекваше в главата й двойно по-силно, пронизваше мозъка й и усилваше мигрената, която я измъчваше, откакто се бе събудила.
Маделин спря рязко, за да издърпа догоре ципа на подплатеното си с агнешка вълна кожено яке. Беше плувнала в пот, но не спираше да трепери. Дишайки трудно, за момент си помисли, че ще припадне, но като стигна до края на перона, малко се поободри, сякаш трескавото оживление, което цареше на гарата, й даде стимул и я върна почти на мига към живота.
Въпреки немного добрата си репутация Гар дьо Hop винаги бе очаровала Маделин. В това, което за другите бе само плашещ хаос, тя усещаше концентрирана първична и заразителна енергия. Възприемаше я не като Двор на чудесата, а като непрестанно жужащ кошер. Място, където се пресичат хиляди човешки съдби, изтъкавайки огромна паяжина. Един забързан, опияняващ, прииждащ на вълни поток, който трябваше да съумееш да преодолееш, за да не се удавиш в него.
Гарата й приличаше на театрална сцена, претъпкана с актьори: туристи, редовни пътници, бизнесмени, жители на предградията, патрулиращи полицаи, амбулантни търговци, пласьори на дрога, сервитьори и продавачи от околните кафенета и магазини… Наблюдавайки този миниатюрен свят, похлупен от стъкления покрив, Маделин го оприличи на една от стъклените топки със снежинки, които нейната баба й носеше всеки път, когато се връщаше от пътуване. Гигантска жужаща топка, лишена от бляскавите си изкуствени снежинки, която всеки момент можеше да се спука под напора на кипящия в нея живот.
Щом излезе на улицата, тя бе посрещната от силните пориви на вятъра. Времето тук беше далеч по-лошо от това в Лондон — проливен дъжд, сиво небе, влажен и хладен въздух. Както й бе казал Такуми, десетки таксита блокираха достъпа до гарата. Измъчените пътници трябваше да вървят дълго, за да се качат на автобус или в частен автомобил. Пред една телевизионна камера стачкуващите таксиметрови шофьори и техните клиенти се бяха впуснали в безкрайна тирада от взаимни злостни нападки за радост на вестниците и новинарските канали.
Маделин побърза да заобиколи групата. „Защо не се сетих да си взема чадър?“, раздразнено си помисли тя, насочвайки се към булевард „Мажанта“. Тъй като вървеше в края на тротоара, една минаваща кола я оплиска с кална вода. Мокра и кипяща от яд, Маделин се спусна по улица „Сен Венсан дьо Пол“ и стигна до входа на едноименната църква. Там, зад волана на един микробус, паркиран на втори ред, я чакаше Такуми, който бе пристигнал навреме за срещата. Шареното му „Рено Естафет“ бе украсено с весел надпис, който контрастираше със заобикалящата го сивота: „Цветарски магазин „Необикновената градина“, ул. „Дьоламбр“ № 3 Б, 75014 Париж“. Когато го видя, тя му помаха и побърза да се качи в микробуса.
— Здравей, Маделин, добре дошла в Париж — поздрави я цветарят и й подаде една хавлиена кърпа.
— Здравей, приятелю, радвам се да те видя!
Маделин подсуши косата си, докато оглеждаше младия азиатец. Такуми бе подстриган късо и носеше сако от релефно кадифе и копринен шал. На кръглата му глава бе нахлупен кариран вълнен каскет, под който се подаваха малките му щръкнали уши, придавайки му вид на мишле. Имаше редки мустаци, приличащи повече на тези на юноша, отколкото на гъстия мустак на частния детектив Томас Магнум от едноименния сериал. Той изобщо не беше остарял, откакто тя бе напуснала Париж и му бе преотстъпила красивия си цветарски магазин, където го беше взела на работа няколко години преди това.
— Страхотно е, че дойде да ме вземеш, благодаря ти — каза Маделин, като си закопча колана.
— Няма защо, днес щеше да се измъчиш с градския транспорт.