Маделин попита:
— Каква е разликата между синтетичните бои и естествените пигменти?
Младият чернокож отново я изгледа косо.
— Същата като между целуването и правенето на любов, между звука на MP3 плейър и на грамофонната плоча, между калифорнийското и бургундското вино… You got it?
— Имате предвид, че природните пигменти са по-истински?
— Те дават по-дълбоки, по-наситени цветове, но най-вече са уникални, защото произходът им датира от хиляди години.
Файол скочи от стола си и се отправи към дъното на магазинчето.
— Тези пигменти са едни от най-редките и най-скъпите в света — каза разпалено той, като посочи към една от етажерките, отрупана с малки стъклени бурканчета, съдържащи цветен прах.
С различна големина и форма, миниатюрните бурканчета образуваха впечатляваща палитра от цветове, вариращи от светли, пастелни нюанси до много по-тъмни.
Отначало Маделин не забеляза разликата между тях и бурканчетата на другите рафтове, но се въздържа да сподели този факт. Жан-Мишел Файол взе едно бурканче и го размаха под носа й.
— Ето например лапис лазули, известен също като ултрамарин — митичното синьо, използвано от Фра Анджелико, Леонардо да Винчи и Микеланджело. Извличан от камъни, внасяни от Афганистан, този пигмент е бил толкова рядък, че през Ренесанса цената му е надвишавала тази на златото.
Маделин си спомни, че беше чела в романа на Трейси Шевалие „Момичето с перлената обица“, че Вермер го е използвал, за да нарисува тюрбана на девойката в прочутата му картина.
Файол върна бурканчето на мястото му и взе друго, съдържащо искрящ виолетов прах.
— Тирско лилаво, цветът на тогите на римските императори. Представете си само, за да се събере един грам от него, трябва да се извлече секрета, отделян от една специална жлеза, на десет хиляди мюрекси. Каква касапница, а?
Той продължи ентусиазирано:
— Това индийско жълто се получава чрез дестилация на урина от крави, хранени само с листа от манго. Разбира се, днес производството му е забранено.
Като тръсна плитчиците си, Файол взе следващия образец — яркочервен пигмент.
— Драконова кръв, позната от древни времена. Според легендата този цвят се е получил от смесването на кръвта на дракон и на слон след смъртоносна битка, която коствала живота на двете животни.
Файол беше неизчерпаем. Като обсебен от своите бои, той продължи лекцията си за новата си ученичка:
— Това е може би любимият ми цвят! — обяви младият чернокож, като взе ново бурканче, което съдържаше пигмент, чийто цвят бе нещо средно между охра и златист коняк. — Във всеки случай той е най-романтичният.
Маделин се наведе напред, за да разчете надписа на етикета:
— Mummy brown?
— Да, египетско кафяво. Пигмент, който се получавал чрез остъргване на мумии, за да се извлече смолата от платнените ленти, използвани за балсамиране на телата. По-добре не мислете за броя на археологическите обекти, които са били плячкосани за добиването на този дяволски пигмент! Освен това…
Маделин прекъсна порива му, за да го върне към целта на посещението си:
— Какви цветове търсеше Шон Лоренц последния път, когато идва при вас?
3
— Всеки път, когато рисуваше някого, Шон му отнемаше нещо, което никога не му връщаше — каза Пенелопе, като отпи още една глътка водка.
Седнал срещу нея, Гаспар благоразумно мълчеше.
— Отнемаше му красотата, за да я пренесе върху картините си продължи тя. — Спомняте ли си сюжета на „Портретът на Дориан Грей“?
— Портретът, който остаряваше вместо изобразения на него човек — вметна драматургът.
— При Шон беше обратното. Картините му бяха канибали. Те се хранеха с живота и красотата на човека. Убиваха го, за да могат да съществуват.
Пенелопе продължи да развива тази идея с известно ожесточение. Гаспар престана да я слуша. Спомни си знаменитата фраза на Серж Генсбур: „Грозотата превъзхожда красотата, тъй като не изчезва с течение на времето.“ В ума му отново изникна въпросът: Как бе стигнала дотук тази жена? Маделин му беше казала, че Шон е срещнал Пенелопе в Манхатън през 1992 г„когато тя е била осемнайсетгодишна. Той бързо пресметна. Сега събеседничката му беше на четирийсет и две години — на същата възраст като него. В къщата на улица „Шерш Миди“ имаше няколко снимки на Пенелопе, но Гаспар помнеше особено ясно една от тях, датираща от раждането на Джулиан. На нея тя изглеждаше великолепно. Явно опустошенията, нанесени от козметичната хирургия, бяха сравнително скорошни.