— След няколко години Шон в крайна сметка осъзна, че неговият гений не зависи от моята скромна особа. Тогава аз естествено се изплаших да не го изгубя. Моята собствена кариера залязваше. За да потисна терзанията си, започнах да злоупотребявам с алкохола и наркотиците: марихуана, кокаин, хероин, хапчета… Това беше начин да накарам Шон да се грижи за мен. Той ме води десет пъти на детоксикация. Трябва да ви кажа, че Шон притежаваше един голям недостатък, или по-точно една слабост — беше добър човек.
— Аз не бих го нарекъл слабост.
— Слабост си е, но това е тема за друг разговор. Казано накратко, той така и не събра смелост да ме напусне, защото си мислеше, че има вечен дълг към мен. Шон беше малко старомоден. Или по- скоро, имаше си собствена логика.
Гаспар отклони поглед от лицето на Пенелопе и се загледа в белега с формата на звезда от дясната страна на шията й. После забеляза, че тя има втори белег, почти симетричен на първия, под лявото ухо. След това и трети — точно над цепката между гърдите. Внезапно осъзна, че тези белези не са от хирургическата намеса, а от шиповете на бодливата тел, с която Пенелопе е била завързана по време на отвличането си. Тогава го обзе твърдото убеждение, че порочният кръг от операции е започнал след смъртта на сина й. Първоначално вероятно за премахване на следите от нападението, а след това като някакво наказание. Шон не беше единственият, който бе страдал. Жена му го бе придружавала по пътя на самоунищожението. Тя бе искала да страда това, което беше нейният грях — красотата й.
— Раждането на сина ви не ви ли сближи?
— Това дете беше чудо. Обещание за ново начало. Много исках да го повярвам, но се оказа илюзия.
— Защо?
— Защото за Шон вече нищо друго не съществуваше, нито живописта, нито аз. Важен бе само Джулиан.
Като спомена сина си, Пенелопе сякаш изпадна в хипнотична летаргия. Гаспар се опита да я задържи в реалността:
— Мога ли да ви задам един последен въпрос?
— Вървете си!
— Госпожо, само един…
— Махайте се! — извика тя, сякаш внезапно се събуди.
— Кога за последен път говорихте със съпруга си?
Пенелопе въздъхна. Погледът й отново стана отнесен, докато тя потъна в спомените си.
— Последният път беше… в деня на смъртта му, всъщност няколко минути преди да почине. Шон беше в Ню Йорк. Той ми се обади от една телефонна кабина в Горен Ист Сайд. Говореше несвързано. Поради часовата разлика ме събуди посред нощ.
— Защо ви се обади?
— Вече не си спомням.
Лицето й се изкриви и тя заплака.
Той настоя:
— Моля ви, направете усилие! Какво ви каза?
— Оставете ме!
След този вик Пенелопе отново изключи. Отпусната на белия си диван, тя седеше неподвижно със заплашителен поглед и изглеждаше напълно сломена.
Осъзнавайки ситуацията, Гаспар се почувства изключително засрамен. Какво правеше той тук? С какво право измъчваше тази жена, чийто живот не беше негова работа? Какъв смисъл имаше неговото търсене?
Драматургът мълчаливо напусна стаята.
В асансьора си каза, че Годар е прав: „Изкуството е като пожар, то се ражда от това, което възпламенява.“ Трагичната история на семейство Лоренц бе осеяна с трупове, призраци и живи мъртъвци. Разбити, обгорени, овъглени от пламъка на страстта и творчеството съдби.
„Изкуството е като пожар, то се ражда от това, което възпламенява.“
4
На Жан-Мишел Файол не му се наложи да рови дълго в паметта си.
— След продължително отсъствие Шон често идваше в магазина през последните два месеца от живота си. Беше преди малко повече от година — през ноември и декември 2015 г. Беше тръгнал на лов.
— На лов за какво? — попита Маделин, леко объркана.
— За бои, разбира се.
— Мислите, че отново е започнал да рисува?
Файол се усмихна широко.
— Без никакво съмнение! Бих дал всичко, за да разбера какво е сътворил.
— Защо?
— Първо, защото беше обсебен от бялото.
— От белия цвят?
Мъжът с плитчиците кимна утвърдително и стана лиричен:
— Да, цветът на призраците и фантомите. На Първичната светлина и заслепението. На чистотата на снега, невинността, девствеността. Сам по себе си основен цвят, който символизира както живота, така и смъртта.
— Какъв вид бяло търсеше?
— Точно там е работата, отначало той се луташе и исканията му бяха противоречиви: ту матово, ту искрящо. Ту с гладка, ту с релефна структура. Ту тебеширено, ту с метални отблясъци. Съвсем се бях объркал.
— Шон объркан ли беше, или с ясно съзнание?