Търговецът на бои се намръщи.
— Бих казал, че беше развълнуван. Сякаш беше разтърсен от нещо.
Бяха се върнали до тезгяха. Редки капки дъжд затрополиха по прозорците.
— Шон през цялото време ми говореше за бели минерални пигменти, но те имат един основен недостатък — при смесването им със свързващо вещество избледняват и стават прозрачни. Бях отчаян, че не мога да му помогна. Накрая му предложих да използва Гофун Шираюки.
— Японско бяло? — опита се да отгатне Маделин.
— Да, седефено бял пигмент, добиван от черупки на стриди. Шон го пробва, но след известно време дойде да ми каже, че не е това, което търси, и че с този цвят няма да може да „пресъздаде“ онова, което си представя. Този израз ме изненада, между другото.
— Защо?
— Художници като Шон не се опитват да пресъздават, те създават. Те не изобразяват, а рисуват, както казва Сулаж. Обаче в случая останах с впечатлението, че Шон има предвид нещо конкретно, но това нещо просто не съществува в реалния живот.
— Той не ви ли каза какво е то?
Файол се намръщи и вдигна рамене.
— Накрая успяхте ли да му намерите подходящия цвят? — понита Маделин.
— Разбира се — отвърна той с усмивка. — Направих му пигмент на базата на екстракт от нетипичен гипс, който се намира само на едно място.
— Къде?
Като вирна брадичка, Файол я изгледа загадъчно.
— Белите пясъци говори ли ви нещо?
Маделин порови из паметта си и си спомни искрящите бяло- сребристи дюни, простиращи се, докъдето поглед стига — един от най-красивите американски национални паркове.
— Пустинята в Ню Мексико?
Мъжът с плитчиците кимна утвърдително.
— Там е разположена военна база, в която изпитват секретни оръжия и технологии. Пак там има кариера, където се добива много рядък гипс. Минерал с променени свойства, от който може да се извлече доста устойчив пигмент — бяло-сив с розови оттенъци.
— Щом като гипсът се намира на територията на военната база, как се сдобихте с него?
— Това е моята малка тайна.
— Имате ли мостра?
Файол се обърна към рафта зад него, за да вземе една тумбеста стъкленица. Маделин се взря в съдържанието й с вълнение, което се смени с леко разочарование. Пигментът приличаше на обикновена креда на прах.
— За да се рисува с него, той се смесва с течно масло, така ли?
— Да, с масло или друго свързващо вещество.
Не знаейки какво да каже, тя взе мотоциклетната си каска от тезгяха и благодари на Файол за помощта му.
Докато я изпращаше до вратата, той спря, сякаш внезапно си спомни нещо.
— Шон също така ме помоли да му намеря висококачествени фосфоресциращи пигменти. Изненадах се, защото те са леко кичозни.
— Какво представляват те? Пигменти, които поглъщат светлината ли?
— Да, за да я излъчат, като светят в тъмнината. В миналото са използвали радий за производството на тези бои, с които са покривали командните табла на самолетите.
— Здравей, радиоактивност!
Файол кимна в знак на съгласие.
— По-късно са преминали към използването на цинков сулфид, но се е намалила ефикасността и трайността на боята.
— А днес?
— Сега се използва стронциев алуминат, който не е радиоактивен и токсичен.
— Значи това е търсил Лоренц.
— Да, но и този път Шон ми върна всичките пигменти. Тъй като не разбирах какво търси, свързах го с една швейцарска компания, която произвежда светеща паста, използвана при водолазните часовници. Оттам изявиха готовност да помогнат, но не знам дали Шон се е договорил с тях.
Маделин си записа за всеки случай името на швейцарската компания и отново благодари на продавача на бои.
Когато напусна крайбрежната улица „Волтер“, вече беше почти тъмно. Дъждът се беше усилил и над придошлата Сена и Лувъра бяха надвиснали плътни облаци, приличащи на черен дим или на прашна вихрушка, вдигната от препускаща вражеска конница.
Яхнала своята „Веспа“, тя се насочи към моста „Пон Роаял“, за да стигне на булевард „Сен Жермен“, където щеше да се срещне с приятелката си. Тътенът на първата гръмотевица я стресна. Стори й се, че на прорязваното от светкавици небе видя ъгловатата фигура на Шон Лоренц със скръбно, почти ангелско лице, излъчващо бяло сияние.
Гаспар
Сен Жермен де Пре
Небето е с цвят на цинк. Сградите — черни като графит. Силуетите на кестените приличат на праисторически вкаменелости. Имам усещането, че вървя сред празно пространство, че движението, замърсяването и глухият шум на булеварда ме поглъщат и смазват.