Образът на Пенелопе Лоренц не ме напуска. Нейната съсипана красота, дрезгавият й глас, споменът за изгубената й невинност ми напомнят за собствената ми апатия, за отвращението, за моя собствен провал.
Трябва ми чист въздух, ясно небе, полъха на изкупителния вятър, слънцето на моя гръцки остров или ледената непорочност на покритите със сняг върхове на Монтана. Поради липса на хубав планински въздух аз хлътвам в първото бистро, което срещам по пътя си — едно кафене на ъгъла на булевард „Сен Жермен“ и улица „Сен Пер“.
Заведението поддържа старомодния столичен имидж, който се харесва на чужденците, но отдавна не съществува — тапицирани с имитация на естествена кожа пейки, неонови лампи, маси с ламинирани ПДЧ плотове, пепелници „Рикар“, стари музикални автомати „Скопитон“. Под стъкления покрив туристи и ученици от близките училища довършват студените си или топли сандвичи с шунка и кашкавал. Проправям си път до тезгяха. Без никакво смущение си поръчвам два коктейла „Олд Фешънд“, които изпивам един след друг, и веднага си тръгвам.
Изпитият на обяд алкохол вече е замаял главата ми и знам, че уискито ще влоши нещата, обаче имам нужда от още. В следващото заведение, този път много шикозно, обръщам още две уискита. След това се връщам на „Сен Жермен“.
Вали дъжд. Около мен всичко се размива. Цветовете изчезват от пейзажа. Остават само сиви силуети, които бледнеят зад напръсканите от дъжда стъкла на очилата ми. Вървя бавно към улица „Бонапарт“. Всяка крачка ми струва много усилия, сякаш съм цирков слон, принуден да балансира на опънато въже. В ушите ми болезнено бучи многократно усиленият градски шум.
Имам сърцебиене, краката ми треперят, пикае ми се. Усещам стягане в гърдите. Залитам, зъзна от студ и се задушавам. Дъждът влиза във врата ми и се смесва с потта. Цялото тяло ме сърби, особено ръцете, които съм готов да издера до кръв. Дори не се опитвам да разбера причината за моята слабост. Тя ми е до болка позната. Знам, че в тялото ми има леговище на демони, които никога не спят много дълго. Знам също, че алкохолният глад ме обзема неочаквано и рядко мога да усетя признаците за това.
На улица „Абе“ забелязвам ресторант, тоест възможна следваща кръчма. Облицована с фаянсови плочки фасада, къси перденца на червени квадрати. Мокър като куче, влизам, залитайки, в заведението. Сервирането е приключило, сервитьорите почистват залата и вече подготвят масите за вечеря. Докато от мен капе вода, питам дали мога „да пийна едно“, но след като ме оглеждат от глава до пети, те отказват да ме обслужат. Аз ги засипвам с ругатни и размахвам банкноти пред тях, сякаш парите могат да купят всичко. Те ме преценяват съвсем правилно и ме изпъждат навън.
Докато дъждът се усилва, превръщайки се в истински порой, осъзнавам, че стъпките ми са ме отвели на улица „Фюрстенберг“. Още едно клише на вечния Париж. Малък площад с гигантски пауловнии и уличен стълб с пет осветителни тела.
Това място ми е познато, разбира се, но не съм идвал тук от цяла вечност. Под въздействието на алкохола пейзажът се криви и се размива пред очите ми, а тялото ми сякаш се подува и се раздвоява. Някакъв остър звук пронизва ушите ми и аз ги запушвам с длани. Тишина. След това внезапно чувам глас:
— Тате?
Обръщам се.
„Кой ме вика?“
— Страх ме е, тате.
Никой не ме вика. Това е собственият ми глас. Внезапно отново съм на шест години. Седя с баща ми на този малък площад. Той ми е познат, естествено, защото е нещо като „нашето площадче“. Баща ми носи същото облекло като на снимката, която никога не напуска портфейла ми — светли панталони, бяла риза, памучно работно яке и лачени обувки. В джоба на якето си имам малка количка „Мажорет“ и четирицветна химикалка. На гърба си нося ученическата си чанта, на чийто пластмасов етикет е написано на ръка моето име.
По това време съм първокласник в началното училище на улица „Сен Беноа“. Баща ми идва да ме вземе след часовете през ден. Днес е сряда следобед. Тъкмо сме излезли от киното на улица „Кристин“, където гледахме филма „Кралят и птицата“. Аз съм тъжен, но не заради филма. Вече не мога да сдържам мъката си и избухвам в сълзи. Баща ми изважда от джоба си една от мъжките носни кърпи, които винаги носи със себе си, избърсва очите и носа ми и ме уверява, че всичко ще се оправи, че ще намери решение. Той винаги спазва обещанията си, но смътно усещам, че този път положението е по-сложно.
Поройният дъжд ме връща в реалността. Водата се стича по стъклата на очилата ми. Сега не виждам нищо и имам чувството, че тъпанчетата ми ще се спукат. Не искам да мисля повече за това. 5ащо направих грешката да се върна тук? Как можах до такава степен да забравя предпазливостта си? Това от лекомислие ли беше? От крайно изтощение? От подсъзнателната нужда за конфронтация? Но с кого?