— Това е много подло.
— Може да се нарече така. За щастие през повечето време ме гледаше прекрасна бавачка — една алжирка на име Джамила, която беше трогната от страданието на баща ми.
Таксито рязко изви встрани и шофьорът наруга двама велосипедисти — видимо объркани, — които караха по средата на уличното платно.
— Тъй като майка ми рядко биваше у дома — продължи Гаспар, — Джамила позволяваше на баща да ме вижда тайно вечер след училище и в сряда следобед. Това бяха нашите съкровени моменти. Двамата играехме футбол в парка, ходехме на кино. Той дори ме караше да преговарям уроците си в кафенетата или на пейките на площад „Фюрстенберг“.
— Но как майка ви не е разбрала за тези срещи?
— Баща ми и Джамила бяха много внимателни. Аз бях малък, по успях да запазя тайната, докато… — Гласът на Кутанс потрепери.
Таксито намали и последва указанията на един регулировчик, който направляваше движението пред полицейския участък на 15-и арондисман, където множество полицейски коли чакаха в две колони с работещи двигатели и включени сигнални лампи.
— Беше в неделя, точно след шестия ми рожден ден — продължи Гаспар. — Докато твърдо се бе противопоставяла до този момент, майка ми внезапно се съгласи да изпълни молбата ми, която п бях отправил преди три седмици — да отидем да гледаме „Империята отвръща на удара“ в кино „Гран Рекс“. „Вече го гледах с татко!“ Изречението се изплъзна от устата ми съвсем спонтанно. Идеше ми да си прехапя езика, но беше твърде късно. За три секунди бях подписал смъртната присъда на баща ми.
— Как така смъртната присъда?
— Майка ми проведе разследване и направо изтормози Джамила, която беше принудена да признае всичко. След като научи истината, тя страшно се ядоса, уволни бавачката и подаде съдебен иск срещу баща ми за отвличане на дете. Съдията издал ограничителна заповед на баща ми, като му забранил всякакви контакти с мен. Тъй като не можел да понесе тази несправедливост, той наивно отишъл в дома на съдийката, за да я помоли да преразгледа решението си.
— Лоша идея — промърмори Маделин.
— Баща ми съвсем неоснователно вярвал в справедливостта. Съдийката обаче останала непреклонна. Вместо да го изслуша, тя повикала полиция, заявявайки, че я е заплашил и не се чувства в безопасност. Баща ми бил арестуван и хвърлен в затвора. Същата вечер се обесил в килията си.
Маделин го погледна, шокирана. Без никакво самосъжаление Гаспар продължи:
— Това бе скрито от мен, разбира се. Научих за случилото се години по-късно, когато вече бях на тринайсет и живеех в пансион в Бостън. След този ден не съм говорил с майка ми.
Сега се почувства изненадващо спокоен. Почти облекчен. Беше разказал част от историята си и му беше олекнало. Да се довериш на една непозната си имаше своите предимства — можеш да говориш по-свободно, без задръжки, без да осъждаш другите и да се боиш от чуждата преценка.
— Значи преди малко не витрината сте искали да ударите, нали?
Той се усмихна тъжно.
— Не, разбира се, не нея, а себе си.
На ъгъла на булевард „Монпарнас“ и улица „Шерш Миди“ Кутанс забеляза рекламната табела на аптека, чиято примигваща зелена светлина осветяваше нощта. Той помоли шофьора на таксито да го остави пред аптеката, за да купи болкоуспокояващите, които му бяха предписали в болницата.
Маделин слезе с него. Докато чакаха на опашката в аптеката, тя се опита да разведри атмосферата с една шега:
— Колко ненавременно се наранихте. Вече не можете да готвите.
Той я погледна въпросително — не знаеше какво да очаква. Тя продължи:
— Наистина е жалко, защото съм гладна като вълк. С удоволствие бих хапнала пак от вашето ризото.
— Ако искате, каня ви на ресторант. Признавам, че ви го дължа.
— Съгласна съм.
— Къде искате да отидем?
— Какво ще кажете да се върнем в „Гран Кафе“?
2
И този път вечерята бе колкото неочаквана, толкова и приятна. Щастлив, че ги вижда отново, съдържателят ги остави да си изберат маса в задната част на ресторанта, точно срещу мозайката на Шон Лоренц.
Гаспар се беше съвзел. Той разказа за травмиращото си посещение при Пенелопе Лоренц и за делириума, в който бе изпаднал след това. Доста шеговито Маделин на свой ред му разказа подробно за вълнуващата си среща с Жан-Мишел Файол, който и бе запознал накратко с маниакалното търсене от страна на Лоренц на бои, които да отговарят на фантазиите му. Шон бе искал да нарисува „нещо, което не съществува в действителност“. Тези думи на търговеца на бои й бяха направили дълбоко впечатление п бяха разпалили любопитството й. Какво е искал да изобрази художникът, рисувайки последните си картини? Нещо, което бе видял? Някакъв блян? Нещо, което е родило въображението му?