„Луи дьо Фюнес“ влезе в тяхната зала, която бе версия на „Големият ресторант“:
— Пай с месо от гълъб — обяви той, като постави пред всеки от тях по една гореща чиния.
Тъй като ръцете на Гаспар бяха превързани, Маделин седна до него, за да нареже месото му. Драматургът я остави да го направи, без да се меси, и тя оцени това му качество да не се мъчи да се прави на мъжествен през цялото време. Както се очакваше, докато се хранеха, те през повечето време разглеждаха фреската на Лоренц. До чашата си с вода Маделин бе поставила на масата рекламната кибритена кутийка на ресторанта с написания върху нея цитат от Аполинер — наследството, оставено от Шон Лоренц на Бернар Бенедик, с последната му шега: „Крайно време е отново да запалим звездите.“ Какво послание бе искал да изпрати художникът на своя приятел? Дали то не беше скрито в мозайката? Искаше им се да вярват в това, но колкото повече я разглеждаха, толкова по-малко я разбираха. Маделин смяташе, че тя прилича на някои пейзажи от джунглата на Анри Русо. Гаспар пък си спомняше много добре книгата на Роалд Дал, илюстрирана от Куентин Блейк, която Джамила му четеше, когато беше дете. Маделин също пазеше доста ясни спомени за „Огромният крокодил“. Поддавайки се на носталгията, двамата си наумиха да си спомнят имената на различните герои. Веднага се сетиха за маймунката Мъгъл-Умп, птицата Роли-Поли и хипопотама Хъмпи-Ръмпи.
— А слонът беше…
— Хоботчо — заяви Кутанс. — Ами зебрата?
— Вече не си спомням.
— Просто Зебра?
— Не, това не ми говори нищо. Дори не си спомням ролята й в историята.
След няколкоминутен спор Маделин взе мобилния си телефон, за да потърси в интернет тази зебра, чието име им убягваше. Докато прокарваше пръсти по екрана, Гаспар внезапно се изправи и уверено заяви:
— Оставете. В „Огромният крокодил“ изобщо няма зебра.
Развълнувана, Маделин също се изправи. Защо тогава Лоренц, който отлично е познавал историята, тъй като всяка вечер я е четял на сина си, беше нарисувал зебра? Още беше рано да извикат „Еврика!“, но най-накрая имаха обнадеждаваща следа. Те преместиха масата си и двата стола, за да разгледат зебрата по-отблизо.
Тя беше най-несполучливото животно в нарисуваната сцена. Бозайникът беше изобразен в поза три четвърти, скован, без никаква грация. Съвкупност от бели и черни квадратчета със страна два сантиметра. Гаспар преброи квадратчетата и започна да мисли за различните възможности за шифроване: морзовата азбука, музикални ноти, шифровъчни таблици като при скаутите…
— Зарежете това — каза Маделин, — не сме в „Шифърът на Леонардо“.
Раздразнена, тя излезе да изпуши една цигара на тротоара. Той се присъедини към нея под навеса, който предпазваше витрината на ресторанта. Отново беше заваляло. Дъждът се усилваше все повече, придружен със силни пориви на вятъра.
Кутанс направи завет на младата жена, за да може да запали цигарата си.
— Добре ли мина срещата с приятелката ви? Надявам се, че не се е наложило да я съкращавате заради мен.
— Само си представете, току-що се бяхме срещнали, когато ви видях да удряте с юмруци онази нещастна витрина.
Драматургът засрамено наведе глава.
— Трябваше да прекарате вечерта с нея.
— Джул се отби съвсем за кратко в Париж. Тя трябваше да хване друг самолет, за да прекара Коледа в Маракеш със своя любим. Някои са късметлии, нали?
— Наистина много съжалявам.
Маделин не се впусна в обвинения.
— Не се притеснявайте, партито само се отлага. Джул е моята най-стара и единствена приятелка. Вече два пъти ми е спасявала живота.
С блуждаещ поглед младата жена дръпна от цигарата си и след кратко колебание продължи:
— Последният път беше преди осем месеца. В известен смисъл тогава ме сполетя същото нещо, което се случи с вас днес.
Гаспар я погледна ококорено, не разбирайки какво има предвид.
— Беше съботна сутрин — продължи тя. — Разхождах се в един търговски център в Лондон, когато видях едно усмихнато момченце. Малко ангелче, очарователен русокоско, с цветни кръгли очила. Усмивката му ми се стори позната. Изпитах странното усещане, че го познавам, разбирате ли?
— Аха.