— Не може да се каже, че напреднахме в търсенията си — промърмори Гаспар.
Маделин остана мълчалива. Съобщението трябваше да бъде поставено в контекст. То определено беше адресирано до Бернар Бенедик в допълнение към цитата от Аполинер: „Крайно време е отново да запалим звездите.“ Общото между тези два цитата беше повече от очебийно — споменаването на звездите.
— Звездата е възможно най-неясният символ — каза с въздишка драматургът. — Той се среща в повечето религии и езотерични школи и мистични учения. Може да означава много неща — космическия ред, Небесната светлина, пътя, който трябва да следваш, за да не се изгубиш…
Маделин кимна в знак на съгласие. За да намери отговор на въпросите си, тя се обади на Бенедик. Въпреки късния час галеристът й вдигна още на второто позвъняване. Без да се разпростира в подробности за своето откритие, младата жена го попита дали звездите са имали някакво специално значение за Шон.
— Не, доколкото ми известно, защо? Намерихте ли нещо?
— Лоренц рисувал ли е някога звезди?
— Не мисля. Не и през последните десет години. Звездата би била твърде значим символ за него.
— Благодаря.
Тя побърза да затвори, за да не му даде възможност да я засипе с въпроси. От предишната еуфория не беше останала и следа. В продължение на две минути двамата с Гаспар потънаха всеки в своите мисли, докато мобилният телефон на младата жена не завибрира на масата. Звънеше й Бенедик. След моментно колебание тя отговори, като включи говорителя:
— Хрумна ми една идея — каза галеристът. — Може да няма нищо общо с въпроса, но Джулиан, синът на Шон, ходеше в училище „Екол дез Етоал“ в Монпарнас.
На Кутанс внезапно му просветна. Той се облегна назад на стола си и започна да прави знаци с бинтованите си ръце на Маделин да прекъсне разговора. Когато тя затвори, драматургът й разказа за двете снимки в къщата, на които Лоренц рисува с деца, и й припомни казаното от Полин — дори след смъртта на Джулиан Шон бе продължил да води кръжока по живопис в училището на сина си.
Маделин все още държеше в ръка телефона си. Браузър. Гугъл Карти. „Екол дез Етоал“ се оказа частно учебно заведение с иновативни форми на обучение, в което постъпваха деца, навършили две години и половина. Това беше алтернативна институция, която внедряваше методите на Монтесори и Френе. През 2016 г. броят на този род институции все повече нарастваше във Франция.
Младата жена разгледа картата. Училището не беше далече. Съвсем логично — семейство Лоренц бе записало детето си да учи близо до дома им.
— Да вървим! — каза тя, грабна якето си и остави три банкноти на масата.
Докато напускаше ресторанта след нея, Гаспар едва не събори господин Септим, който носеше техните ябълкови пайове.
9. Начин да се победи смъртта
Според мен изкуството е начин да се победи смъртта.
Ханс Хартунг
1
Пак валеше.
Дъждът продължаваше да се лее, упорит и мрачен. Маделин вървеше в нощта, следвана от Гаспар. С приповдигнато настроение, тя имаше чувството, че най-накрая ще постигнат целта си. „Екол дез Етоал“ наистина бе на две крачки от ресторанта. Те минаха по улица „Хюйгенс“ и стигнаха до булеварда, точно срещу гробището на Монпарнас.
Мястото бе почти пусто, с изключение на няколко бездомници, които се бяха приютили под импровизирани заслони. Пред централния вход на училището бяха поставени бетонни ограничители против паркиране, но иначе нямаше други бариери. Достъпът до учебното заведение се осъществяваше през портал, от двете страни на който се издигаше триметрова бетонна стена.
— Помогнете ми да се кача, Кутанс.
— Как, като не мога да ги използвам? — оплака се той, показвайки й бинтованите си ръце.
— В такъв случай подложете гръб — заяви тя.
Драматургът доброволно приклекна на тротоара. Като стъпи с единия крак на бедрото му, а с другия на рамото му, Маделин с едно бързо и плавно движение се хвана за ръба на стената, издърпа се нагоре, качи се върху стената и скочи от другата страна.
— Всичко наред ли е? Нищо ли ви няма?
Младата жена не отговори. Изпълнен с безпокойство, Гаспар изчака пет минути, преди портата най-накрая да се отвори със скърцане.
— Побързайте! — прошепна тя.
— Къде изчезнахте, по дяволите?
— Спрете да мърморите! Дори отвътре не може да се отвори без ключ. Радвайте се, че го намерих толкова бързо.
— Къде беше скрит?
— В шкафа на електрическото табло в бараката за кофите за боклук.