Гаспар се опита да затвори възможно най-безшумно вратата след себе си, но му се стори, че металното дрънчене раздра тишината. Кампусът тънеше в мрак. Въпреки тъмнината успя да различи малък павиран двор, обграден от различни по големина сгради. Маделин включи фенерчето на телефона си и следвана от драматурга, огледа всяка една от постройките. Към най-старата сграда, където според табелките се намираха административните помещения и компютърният кабинет, имаше сглобяеми пристройки, в които се помещаваха класните стаи, поддържани от ярко оцветена метална арматура. Двамата прекосиха двора, подминаха столовата и се качиха по малкото външно стълбище, което водеше до класните стаи на горния етаж.
2
Маделин действаше уверено като човек, който се чувства в свои води. Целенасочена, бърза, способна инстинктивно да взема правилните решения. През десетте години работа на терен и полицията тя бе придобила рефлекси, които бързо се възвърнаха.
В края на един страничен коридор имаше частично остъклена врата, която спираше достъпа до класните стаи. Без никакво колебание младата жена уви дънковото яке около ръката си и с един удар на лакътя си счупи стъклото. В училището вероятно имаше евтина аларма, но тя несъмнено защитаваше само долния етаж, където бяха компютрите и всичко друго, което повече или по-малко би могло да представлява интерес за евентуални крадци.
Изненадан и почти паникьосан, Гаспар подскочи и отстъпи назад.
— Наистина ли смятате, че…
— Млъкнете, Кутанс! — нареди му тя, като мушна ръка между стърчащите парчета стъкло, за да отвори вратата.
Като влезе в стаята, Маделин започна да оглежда помещението на светлината на фенерчето си. Независимо от модерната репутация на училището, това беше класна стая на третокласници или четвъртокласници, обзаведена като от времето на „черните хусари“, с груби дървени чинове, релефна карта на Франция и хронологична таблица по история на тема „Нашите предци галите“.
В дъното на помещението друга врата водеше до коридор, откъдето се стигаше до класните стаи на учениците от предходните степени: 1-ви, 2-ри и подготвителен клас. Последната стая — най- голямата — беше за децата от детската градина, която вероятно бе посещавал малкият Джулиан.
Лъчът на фенерчето прониза тъмнината и попадна на ключа на лампата. Пренебрегвайки всякаква предпазливост, Маделин го натисна, за да се освети цялото помещение.
— Вие сте напълно безразсъдна! — възкликна разтревожено Гаспар, като побърза да влезе в стаята. Младата жена му посочи с пръст трите картини, закачени на стените.
На пръв поглед те изглеждаха като съвсем обикновени детски рисунки — човечета, двуизмерни замъци, непропорционално големи принцове и принцеси, изобразени сред пейзаж в крещящи цветове с гъсто напластени бои. Маделин обаче разпозна американските рамки от орехово дърво, за които й бе говорил Файол.
Двамата с Гаспар се спогледаха, разбирайки, че са открили това, което търсеха. Младата жена веднага си помисли за пантементо — скритите фрагменти, които могат да се видят само с инфрачервени лъчи. Спомни си, че беше чела, че в голяма част от картините на Ван Гог под горния слой пигменти са скрити други произведения, рисувани преди това от фламандския художник. Драматургът пък се сети за „Изворът на живота“ — прочутата картина на Гюстав Курбе, която, за да не шокира редовите граждани, художникът десетилетия наред бе крил зад въртящ се дървен панел, на който бил изобразен обикновен зимен пейзаж.
В металното чекмедже на учителското бюро той намери едно макетно ножче. С разтуптяно сърце направи дълъг разрез по външния край на едната картина и откри дебело като мушама пластмасово фолио, което покриваше друго изображение. Истинската картина!
Маделин направи същото с върха на ножица.
Отне им десет минути, за да „разопаковат“ маскираните картини. Когато приключиха, отстъпиха няколко крачки назад и седнаха на един чин, съзерцавайки обекта на своето търсене.
3
Последните три платна, нарисувани от Шон Лоренц, бяха още по-прекрасни, завладяващи и объркващи, отколкото си бяха представяли Маделин и Гаспар.
Въпреки единствената жълтеникава крушка в стаята човек имаше чувството, че картините излъчват собствена светлина.
Първата от тях представляваше черен лабиринт на антрацитен фон. Тя напомняше някои от творбите на Пиер Сулаж. Макар и наситено черно, от платното сякаш струеше светлина. Чрез някаква мистериозна алхимия черната повърхност отразяваше бледата светлина в помещението и я превръщаше в сребристи отблясъци, в пленително сияние.