Младата жена реши да изчака психиатърката на отопляемата тераса на кафенето с изглед към градината на базиликата. Тя се бе обадила за тази среща в кабинета на Диана Рафаел час по-рано, като й бе изпратила няколко снимки на картините на Шон Лоренц. Маделин се настани под един инфрачервен лъчист отоплител и си поръча двойно еспресо. Пристигналият есемес от „Ер Франс“ й напомни, че трябва да се регистрира за полета си до Мадрид: излитане в 11:30 ч. от летище „Шарл дьо Гол“ и кацане в испанската столица два часа по-късно. Тя се регистрира онлайн, изпи твърде късото кафе, което й бяха донесли, и веднага си поръча второ, от което си посръбваше, докато си мислеше за снощната им експедиция.
За разлика от Гаспар, нея най-много я бе развълнувало не посланието с фосфоресциращи букви, което тя намираше за екстравагантно, а всичко останало, особено почти духовното пътуване, описано от Шон Лоренц чрез неговия триптих. Едно пътуване, което познаваше твърде добре, защото и самата тя го бе направила преди няколко месеца.
Когато си бе прерязала вените във ваната, Маделин бе имала халюцинации, преди да изгуби съзнание. Докато кръвта й бавно изтичаше, тя лежеше зашеметена от горещата пара. Съзнанието й постепенно гаснеше и Маделин пътуваше слепешката сред някакъв мъглив пейзаж. Тя беше сигурна, че в последните си картини Шон Лоренц се е стремил да изобрази същото преживяване.
Първо чернота. Шалтерът е дръпнат — ти си изключен от света и се озоваваш за кратко в плен на собствената си болка, в лабиринта на отчаянието си, в тъмницата, в която се е превърнал животът ти.
После преминаваш през дълъг тъмен тунел, който те отвежда към топла, мека, разсеяна светлина. Изпитваш прекрасното усещане, че се носиш сред седефен муселин, че прекосяваш пухкава „ничия земя“, че те носи лекият ветрец на лятна нощ сред хиляди лампички, излъчващи перлена светлина.
След това Маделин бе изпитала смущаващото чувство, че се отделя от тялото си и наблюдава надвесените над нея парамедици, които се опитваха да я реанимират, преди да я качат в линейката. По пътя към болницата бе останала за миг с тях и с Джул.
После отново светлина. Огнена спирала, която я бе погълнала и запратила в буен опалов поток, където пред очите й главозамайващо се бе изнизал като панорамен филм целият й живот. Бе видяла силуета и лицето на баща си, сестра си Сара, чичо си Андрю. Щеше й се да спре да поговори с тях, но не можа да задържи потока, който я отнесе нататък.
Топъл, обгръщащ я гальовно поток. По-силен от всичко на света. В ушите й звучеше тих шепот, който приличаше на ангелски песнопения и я изпълваше с нежелание да се връща назад.
При все това Маделин не беше стигнала до края на тунела. Тя почти бе докоснала границата. Граница, която можеше да бъде пресечена само в едната посока. Обаче нещо я бе повикало обратно — гласът на интуицията, който й подсказваше, че историята на живота й може би заслужава друг епилог.
Когато бе отворила очи, се бе оказала в болнична стая, с тръба в гърлото, омотана в бинтове, с включена система за венозна инфузия.
Маделин много добре знаеше, че нейното преживяване не е нещо необичайно. Десетки хиляди хора разказваха подобни истории. „Преживяванията близко до смъртта“ бяха описани в попкултурата чрез множество романи и филми. Разбира се, след това пътуване тя бе напълно преобразена. Не че беше по-склонна да вярва в живота след смъртта, но беше завладяна от желанието да изживее пълноценно времето, което й оставаше. Да се отърве от всичко маловажно. Да придаде друг смисъл на живота си. Да има дете.
Споменът за това близко до смъртта преживяване все още бе дълбоко запечатан в ума й. Сякаш се беше случило предишния ден. Нищо не беше избледняло. Тъкмо обратното, усещанията бяха дори по-силни, образите — по-ясни, както и безметежността на „пътуването“, опияняващият зов на светлината. Именно тази светлина Лоренц бе успял да нарисува с всичките й нюанси, с цялата й яркост. Тази дяволска светлина, която по загадъчен начин блестеше като измамното слънце на пламенната любов.
— Вие ли сте Маделин Грийн?
Въпросът я върна в реалността. Една усмихната жена стоеше под лъчистия отоплител на терасата. Около четирийсетте, с бежово кожено яке и слънчеви очила с цвят на пчелен мед.