— Аз съм Диана Рафаел — каза тя, като протегна ръка.
2
Този път Кутанс не трябваше да настоява дълго, за да бъде приет от Пенелопе. Той пристигна на улица „Сен Гийом“ още на зазоряване с тежката картина под мишница. Когато позвъни на домофона, бившата съпруга на Лоренц му отвори, без да го пита за целта на посещението му.
Гаспар излезе, задъхан, от асансьора. Филип Карея не го посрещна, явно още не беше станал от леглото. Вратата на апартамента беше отключена. Драматургът влезе в антрето, като влачеше по паркета рамката от орехово дърво, която бе увил с одеяло.
Пенелопе го чакаше, седнала на дивана в хола, в студената сутрешна светлина. Синкавият зрак имаше двояка полза — оставяше крещящия интериор да тъне в сумрак и показваше вдовицата Лоренц само като неясен силует, което бе по-благоприятно за нея от яркото осветление.
— Обещанието е спазено — обяви той и сложи на кожения диван все още увитата в одеяло картина.
— Кафе? — предложи тя, като го покани да седне на една отоманка.
Облечена в избелели сиви джинси и стара тениска, Пенелопе сякаш бе останала в 90-те години. Сега, виждайки я за втори път, Гаспар не я намери за толкова отвратителна. Лицето й — продукт на пластични операции — не изглеждаше така застинало като при предишната им среща. Дебелите й устни вече не създаваха впечатлението, че ще се пръснат, когато изрече някоя дума.
„Човек свиква с всичко“, помисли си той, като взе чашата с кафе, поставена на малката масичка.
— Значи намерихте това, което търсехте — каза тя и посочи увитата в одеяло картина.
Гласът й обаче си беше останал същият — глух, монотонен, стържещ, сякаш в гърлото й имаше дърворезачка.
— Открихме картините и непременно трябва да видите едната от тях.
Тя въздъхна.
— Надявам се, че не е портрет на Джулиан, нали?
— Не точно.
— Не бих понесла да го видя.
Гаспар стана и без ефектни жестове махна одеялото, за да открие пред Пенелопе последната картина на бившия й съпруг.
Поставено до двата високи прозореца, платното се разкри в цялото си великолепие. Драматургът дори изпита чувството, че го преоткрива. Пред картината сякаш затанцува някаква завладяваща магическа светлина, която се излъчваше от нея.
— Привилегията на творците е, че продължават да живеят чрез своите творби — каза Пенелопе.
Гаспар бавно спусна четирите пердета и стаята потъна в мрак.
— Какво правите? — извика изплашено тя.
После видя фосфоресциращите букви и тайнственото им послание: „Джулиан е жив.“
— Достатъчно! Вдигнете пердетата! — нареди Пенелопе.
Жената бе обзета от истинска ярост, лицето й почервеня и се изкриви от гняв, веждите й се вдигнаха високо, носът й изглеждаше още по-тънък, а бузите — издути като на хамстер.
— Защо Шон е бил убеден, че синът ви е жив? — безмилостно попита Гаспар.
— Не знам нищо за това! — извика Пенелопе, като скочи от дивана и обърна гръб на платното.
Отне й повече от минута, за да се успокои и отново да го погледне.
— Когато ме разпитвахте вчера, се престорих, че не си спомням какво ми каза Шон, когато се обади от Ню Йорк минути преди смъртта си.
— Защо?
— Защото не исках да произнеса тези думи, но…
— Да?
— Точно това ми каза тогава: „Нашият син е жив, Пенелопе!“
— Как реагирахте вие?
— Наругах го и затворих телефона. Човек не се шегува със смъртта на децата си!
— И не се опитахте да разберете какво е…
— Какво да разбера? Видях как синът ми бе наръган с нож. Видях как го убива самият дявол, разбирате ли? Видях го. Видях го! Видях го!
Гаспар разбра по погледа й, че казва истината.
Пенелопе изхълца, но отказа да заплаче пред него. Тя побърза да преглътне сълзите си и каза:
— Нямаше изход за връзката ни с Шон. Той не преставаше да ме обвинява за смъртта на Джулиан.
— Защото сте излъгали за мястото, където сте отишли в деня, когато той е бил отвлечен?
Тя кимна утвърдително.
— Може би, ако бяха започнали да търсят в този район, полицаите щяха да пристигнат навреме, за да го спасят. Във всеки случай Шон мислеше така и аз живях дълго с тази вина. Но логично погледнато, главният виновник е самият Шон.
Гаспар осъзна, че Пенелопе играе роля, която е репетирала мислено хиляди пъти през последните две години.
— Ако не беше подтикнал Муньос да го придружи при извършването на онези грабежи, тя нямаше да храни такова озлобление към него!