— Той съгласен ли беше по този въпрос?
— Не! Твърдеше, че е направил това заради мен — да събере пари, за да дойде при мен в Париж. Казах ви, нямаше никакъв изход от това положение. Шон ме обвиняваше за всичко.
Гаспар изпита странна тъга. Той стана и се сбогува с Пенелопе.
— Веднага усетих, че сте честен човек, господин Кутанс.
— Как го разбрахте?
— Защото действате открито — отвърна тя и добави без никаква връзка: — Хората са разделени на добри и всички останали. Разделителната линия е съвсем ясна. Вие сте добър човек. Като Шон.
Той се възползва от мълчанието й и се запъти към вратата. Вече хванал дръжката, внезапно се обърна и се върна при Пенелопе.
— Наясно съм, че е изключително болезнено за вас да говорите за това, но бих искал да знам какво се случи наистина в деня на отвличането на Джулиан.
Тя въздъхна уморено.
— То беше описано в десетки вестникарски статии.
— Знам, но искам да го чуя от вас.
3
Кабинетът на Диана Рафаел се оказа просторно помещение, от чиито насрещно разположени прозорци се разкриваха изключителни гледки към Париж. От едната страна към базиликата „Сент Клотилд“, а от другата към църквата „Сен Сюлпис“, купола на Пантеона и хълма Монмартър.
— Тук имам чувството, че съм в наблюдателния пост на пиратски кораб — погледът стига толкова далече, че виждаш наближаването на трусове, бури и тропически циклони. Това е изключително практично за един психиатър.
Лекарката се усмихна на собствената си метафора, сякаш току-що я беше измислила. Също като при срещата си с Файол, Маделин си помисли, че е имала напълно погрешни очаквания. Тя си бе представяла Диана Рафаел нещо от рода на стара даскалица с очила и хваната на кок прошарена коса. В действителност психиатърката беше дребна жена с дяволит поглед и къса, чуплива коса. С бежовото си кожено яке, прилепнали дънки и чистички маратонки „Адидас Газела“ тя създаваше впечатлението, че се изживява още като волна студентка.
Диана беше оставила близо до входната врата сребрист куфар на колелца.
— На почивка ли заминавате? — попита Маделин.
— В Ню Йорк — отвърна психоложката. — Прекарвам там половината от времето си.
Тя посочи закачените на стените фотоси. Бяха снимки, направени от въздуха, на които се виждаше стъклена сграда, разположена между гора и океан.
— Това е Детски център „Лоренц“ — клиника за деца, която основах благодарение на Шон. Той се намира в Ларчмънт, северно от Ню Йорк, в окръг Уестчестър.
— Лоренц директно ли финансира тази клиника?
— Директно и индиректно — отвърна Диана. — Част от средствата дойдоха от продажбата на две големи картини, които бях купила от него на безценица през 1993 г. и които препродадох, когато популярността му нарасна. След това, като чу за моя проект, Шон ми даде още три картини, като ми позволи да ги продам на търг. Той беше много горд, че неговата живопис служи за нещо прагматично — лечение на деца от бедни семейства.
Маделин скъта тази информация в ума си. Психиатърката се настани зад бюрото си и смени темата:
— Значи намерихте последните три картини на Шон. Поздравления. Благодаря ви за снимките. Картините са прекрасни. Квинтесенцията на творчеството на Лоренц! — каза тя, като покани гостенката си да седне срещу нея на един стол „Василий“.
Цялата стая бе обзаведена в стил „Баухаус“ — тръбни столове, кресло с формата на куб, фотьойл „Барселона“, тапицирана кушетка, холна масичка с ламиниран плот и хромирани крака.
— Знаете ли какво е изобразено на тези картини? — попита Маделин, като се облегна назад на стола си.
— Живописта на Шон не изобразява, тя…
— … представя, знам, вече съм научила тази формулировка. Но освен това?
Диана първо се засегна от думите й, после й стана смешно и се предаде:
— Чрез картините си Шон е искал да покаже двете си преживявания близко до смъртта.
— Значи сте били в течение?
— За картините не знаех, но не съм изненадана. Шон беше мой пациент в продължение на двайсет години! Както вече споменах на господин Кутанс, през 2015 г. Шон преживя в интервал от няколко месеца два много тежки инфаркта. Два инфаркта, от които изпадна в кома, преди да успеят да го реанимират. Вторият сърдечен арест беше утежнен и със септичен шок.
— Сепсис?
— Да, много сериозна бактериална инфекция, от която едва не умря. Той дори беше обявен за клинично мъртъв, преди да се съживи като по чудо.
— И след тези два случая е започнал да рисува каквото е преживял?