— Не ми говорете като на глупак.
— О, стига!
— Има още много неизвестни.
— Какво имате предвид?
— Една малка подробност — отвърна той саркастично. — Тялото на детето така и не е открито.
— Това е напълно нормално, било е отнесено от Ист Ривър. Кажете ми честно, имате ли някакви съмнения относно смъртта му?
Тъй като Гаспар не отговори, тя настоя:
— Мислите ли, че Пенелопе Лоренц ви е излъгала?
— Не — призна той.
— В такъв случай спрете да си блъскате главата по този въпрос. Детето е умряло преди две години. Това е ужасна трагедия, но не ми засяга. Върнете се към пиесите си, това е най-доброто, което можете да направите.
Без да й отговори, драматургът я придружи до пункта за проверка на сигурността. Маделин свали колана си и го сложи в един пластмасов контейнер, после добави якето и телефона си.
— Довиждане, Гаспар. Сега цялата къща е на ваше разположение. Вече няма да ви притеснявам. Ще можете спокойно да пишете!
Дойде му наум гръцкото понятие, кайрос — решаващият момент, и умението да знаеш как да се възползваш от него. Способността да не пропуснеш шанса си, когато той се появи и може драстично да промени живота ти в една или друга посока. Онзи вид повратни моменти, които Гаспар винаги бе пропускал в живота си. И този път той се опита да намери подходящите думи, с които да убеди Маделин да не заминава, но се отказа. С какво право? И защо? Тя си имаше свой живот, своя цел, която беше важна за нея, за която се беше борила. Той дори се засрами, че му е хрумнала тази мисъл, и й пожела късмет.
— Успех, Маделин. Ще ме държите ли в течение?
— Как да го направя, Гаспар? Вие нямате телефон.
Прииска му се да й отговори, че векове наред хората са поддържали връзка без телефон, но се въздържа.
— Кажете ми номера си, аз ще ви се обадя.
По изражението й разбра, че тя не гори от желание да го направи, но понеже не възрази, той протегна бинтованата си ръка като четиринайсетгодишен хлапак, за да му напише набързо номера си върху превръзката.
После младата жена мина през скенера за сигурност, махна му за сбогом и продължи напред, без да се обърне. Кутанс гледа след нея, докато се скри от погледа му. Странно беше да се раздели така с нея. Смущаващо бе да приеме, че всичко е свършило и няма да я види отново. Бяха прекарали заедно само два дни, а имаше чувството, че я познава много отдавна.
След като я изгуби от поглед, Гаспар дълго стоя неподвижно като зашеметен. Какво да прави сега? За миг се изкуши да се възползва от факта, че е на летището, да отиде на гишето на „Ер Франс“ и да си купи билет за Атина. Няколко секунди обмисля идеята да избяга от парижкия ад, от тази цивилизация, която ненавиждаше и която не го приемаше. Ако хванеше самолет днес, още тази вечер щеше да пристигне на своя гръцки остров. Щеше да си живее сам, далеч от всичко, което го нараняваше: жени, мъже, технологии, замърсяване, чувства, надежди. След дълго колебание се отказа от това намерение. Нещо — не знаеше какво точно — го задържаше в Париж.
Гаспар излезе от терминала и застана на опашката за таксита. Чакането беше по-кратко, отколкото бе очаквал. Той помоли шофьора да го закара до 6-и арондисман. После неочаквано и за самия себе си се чу да казва:
— Може ли да ме оставите пред някой магазин на компания „Оранж“? Трябва да си купя мобилен телефон.
Докато пътуваше, Кутанс потъна в тъжни размисли и с натежало сърце си припомни ужасната история, която му беше разказала Пенелопе Лоренц.
Една история, осеяна с трупове, сълзи и кръв.
Пенелопе
1
— Джулиан! Побързай, моля те!
Манхатън. Горен Уест Сайд. 12 декември 2014 г. Десет часът сутринта.
Казвам се Пенелопе Курковски, по мъж Лоренц. Ако сте жена, несъмнено сте ме виждали преди няколко години по кориците на „Вог“, „Ел“ или „Харпърс Базар“. И сигурно сте ме мразили. Защото бях по-висока, по-стройна, по-млада от вас. Защото бях по- елегантна, по-богата и изглеждах по-добре от вас. Ако сте мъж, навярно сте ме срещали на улицата и сте се обръщали след мен. И независимо от образованието си и уважението, което на теория изпитвате към жените, тайничко в мръсното си подсъзнание сте си казали нещо от рода на „Каква готина мацка!“ или „С радост бих я опънал тази“.
— Хайде, Джулиан!
Таксито ни оставя на ъгъла на Сентръл Парк Уест и 71-ва улица. Няма дори двеста метра до хотела, където Филип ме чака, но моят обикновено немирен син не идва.
Обръщам се. Облечен с якето си с качулка, Джулиан седи на каменните стъпала на една от красивите къщи от червен пясъчник, които се издигат от двете страни на улицата. Със замечтано изражение той наблюдава удивено облачето пара, което се образува в ледения въздух, щом отвори уста. Джулиан се усмихва щастливо, разкривайки млечните си зъбки, и носи както винаги старото си плюшено куче, което мирише и всеки момент може да се разпадне.