Със силата на бик жената ме дръпва напред и блъска няколко пъти главата ми в желязната решетка. Синът ми започва да пищи. От носа ми отново шурва кръв. Понасям ударите без съпротива, разбирайки, че тя притежава невероятна физическа сила.
Накрая жената ме пуска. Рухвам на земята с окървавено лице. Когато Джулиан се хвърля на врата ми, забелязвам, че индианката рови в стара, полуръждясала кутия с инструменти.
— Ела тук! — извиква тя.
Избърсвам кръвта, която капе в очите ми, и давам знак на сина ми да отиде в дъното на клетката.
„Не й противоречи.“
Жената продължава да рови в кутията, изваждайки едно след друго резачка за болтове, дърводелско ренде, дърводелска стяга, режещи клещи.
— Вземи това! — извиква тя, като ми подава режещите клещи.
Тъй като не помръдвам от мястото си, индианката се разгневява и измъква от канията, която носи на колана си, назъбен ловен нож, дълъг трийсет сантиметра.
Тя сграбчва ръката ми и с рязко движение срязва каишката на часовника ми. След това размахва циферблата под носа ми и посочва секундната стрелка.
— Чуй ме, малка уличнице. Имаш точно една минута, за да ми донесеш един от пръстите на сина ти. Ако откажеш, ще вляза в клетката, ще му прережа гърлото и след това ще те убия.
Аз съм смразена от ужас. Мозъкът ми отказва да проумее това, което тя иска от мен.
— Вие не…
— Направи го! — изкрещява жената, запращайки клещите в лицето ми.
Всеки момент ще загубя съзнание.
— Остават ти четирийсет секунди! Не ми ли вярваш? Добре, гледай!
Тя влиза в клетката и сграбчва Джулиан, който хълца от ужас. Индианката го влачи напред, опряла ножа си на гърлото на сина ми.
— Двайсет секунди.
Стомахът ми се свива на топка. Простенвам:
— Никога няма да го направя.
— Побързай!
Разбирам, че тя ще изпълни заплахата си и че нямам избор.
Вдигам клещите и се приближавам към нея и Джулиан, който започва да крещи:
— Не, мамо! Не, мамо! Не това! Не това!
Докато вървя към сина си с оръжието в ръка, разбирам две неща.
Адът е тук.
Адът няма край.
3
Адът е по-лош от най-ужасния кошмар.
След като ме накара да извърша немислимото, чудовището отнесе сина ми. За да обуздае безумната ми ярост, индианката ме повали на пода с удари в корема, гърлото, гърдите. Когато дойдох в съзнание, тя ме беше сложила на метален стол и ме бе омотала здраво през гърдите с бодлива тел.
Минаха часове, но не знам колко точно. Ослушвам се, но вече не чувам Джулиан. Всяко поемане на дъх ми причинява болка.
Острите шипове на бодливата тел разкъсват кожата ми.
Припадам, после идвам в съзнание, губя представа за времето. Потънала съм в кръв, в изпражненията си, в урината си, в сълзите си, в страх.
— Виж, уличнице!
Стреснато излизам от летаргията си.
В светлината виждам индианката, която държи Джулиан с една ръка, а в другата стиска ловния си нож. Дори не успявам да изкрещя. Острието се вдига и проблясва страховито, преди да прониже сина ми. Веднъж, два пъти, десет пъти. Плисва кръв. Изхълцвам ужасено. Крещя. Железните шипове пробиват плътта ми. Задушавам се. Искам да умра.
— Малка уличница!
11. Cursum Perficio
Егото не е господар в собствената си къща.
Зигмунд Фройд
1
Като се върна на улица „Шерш Миди“, Гаспар се изправи лице в лице с Шон Лоренц.
Големият портрет на художника — черно-бялата снимка, направена от английската фотографка Джейн Браун — налагаше сериозното си присъствие, изпълваше хола с осезаема тишина и създаваше впечатлението, че не ви изпуска от очи.
Най-напред Гаспар реши да го пренебрегне и се мушна в кухнята, за да включи кафеварката, която бе купил, след като бе излязъл от магазина за телефони. За да се ободри, си приготви италианско ристрето, което изпи на една глътка, а после едно лунго, с което да удължи удоволствието.
С чаша в ръка, той се върна в хола и отново срещна погледа на художника. Първия път, когато бе видял тази снимка, имаше чувството, че лицето на Шон му казва: „Върви по дяволите!“ Сега изпита усещането, че светлите му проницателни очи го гледат по друг начин, сякаш го молят: „Помогни ми.“
Няколко минути Гаспар се съпротивлява на този зов, преди да се предаде:
— Как да ти помогна? Синът ти е мъртъв, знаеш го.
Беше наясно, че е глупаво да говори с фотография, но го терзаеше нуждата да се оправдае, както и да събере мислите си и да направи равносметка на ситуацията.