„Кутанс ме е заразил!“ — тихо изпъшка Маделин, като пристигна на улица „Фуенкарал“, в самия център на квартал Чуека — бастионът на мадридската гей общност. Тя усети надвисналата опасност. Само да не се поддаде на този песимистичен мироглед! Ако започнеше да гледа на живота през черната призма на Гаспар Кутанс, трябваше да си тегли куршума.
Младата жена се насили да се настрои оптимистично. Шофьорът на таксито беше отвратителен, но тя въпреки това му остави бакшиш. В хотела никой не й помогна за носенето на багажа, но си каза, че не е имала нужда от помощ. Стаята й — резервирана в последния момент — беше потискаща, с изглед към един строеж и ръждясал кулокран, ала тя откри и в това известно очарование. Пък и след процедурата щеше да си почива и да има достатъчно време да си потърси по-живописна квартира.
Трябваше да се справи. Трябваше да не пада духом, за да забрави хаоса, който бе царил в живота й досега, да забрави лудостта на Шон Лоренц, трагедията, сполетяла сина му, бягството от действителността на Кутанс. Трябваше да се съсредоточи върху изграждането на бъдещето, което си бе избрала.
4
В четири часа следобед Гаспар обядва в кухнята с консерва сардини и филийки нарязан хляб. Хапване на крак, полято с шише минерална вода „Перие“ с лимон.
След това, по вече установения си навик, пусна на грамофона една от старите плочи с джаз от колекцията на Шон Лоренц, премести в хола шкафчето на колелца, съдържащо кореспонденцията на художника, и започна да изучава подробно този странен архив.
Седнал по турски на пода, той вече работеше цял час, когато попадна на неразпечатан брой на списание „Изкуството в Америка“. Гаспар разкъса целофанената му опаковка. Броят беше от януари 2015 г. Както се виждаше от визитната картичка, прикачена с телбод за предната корица, самият главен редактор го беше изпратил на Шон с кратко писъмце, в което му изказваше своята благодарност и съболезнования.
Десетина страници от броя бяха посветени на вечерния прием в чест на откриването на изложбата „Шон Лоренц — живот, отдаден на живописта“, който се бе състоял в Музея на модерното изкуство на 13 декември 2014 г. — няколко дни преди отвличането на Джулиан. Прелиствайки списанието, Гаспар разбра, че вернисажът е бил по-скоро светско, отколкото артистично събитие. Спонсориран от една луксозна марка, той беше привлякъл куп знаменитости. На снимките Кутанс разпозна бившия кмет на Ню Йорк Майкъл Блумбърг и губернатора на щата Ню Йорк Андрю Куомо. В кадър бяха попаднали и световноизвестните колекционери и галеристи Чарлс Саачи и Лари Гагосян. В рокля с дълбоко деколте, Пенелопе Лоренц — все още в разцвета на красотата си — разговаряше оживено със Сара Джесика Паркър и режисьора Джулиан Шнабел. В пояснителния текст под фотографиите бяха споменати и множество манекенки и млади светски лъвове, чиито имена не говореха нищо на Гаспар.
На снимките Шон Лоренц изглеждаше разсеян и леко притеснен. Кутанс се досети, че се е чувствал неудобно от суетата и пищността на светското соаре. Аскетизмът и чистотата на последните му картини бяха в разрез с този род приеми, на които хората ходеха само за да се покажат. По лицето му се четеше мъчително безпокойство, сякаш е предчувствал, че този апогей на кариера му скоро ще бъде последван от неговия крах. Сякаш вече е виждал зад Капитолия сянката на Тарпейската скала. Сякаш приятният завършек на онази вечер вече е бил белязан от смъртта на Джулиан.
В интерес на истината, на една от фотографиите Шон все пак бе уловен да се усмихва. На нея той стоеше до полицай, носещ униформата на Нюйоркското полицейско управление — тъмносиня с осмоъгълна фуражка. В пояснението към снимката се посочваше, че полицаят, някой си Адриано Сотомайор, е приятел от детството на Шон Лоренц и двамата мъже не са се виждали двайсет и две години. Разглеждайки внимателно фотографията, Гаспар разпозна леко наперения латиноамериканец от младежките снимки на Шон, които бе видял в монографията. Той се изправи, за да провери информацията в луксозното издание, поставено на един от рафтовете на библиотеката. Нямаше съмнение — Сотомайор бе третият член на „Майсторите“. Онзи, който бе подписвал графитите си с псевдонима „Найт Шифт“. С годините лицето му бе напълняло, някогашната му арогантност се бе смекчила, но чертите му бяха запазили своята ъгловатост, което му придаваше прилика с актьора Бенисио дел Торо.