Той пристигна задъхан на площадката, позвъни, изчака да щракне ключалката на вратата и влезе в мансардния офис на агенцията. Там със задоволство установи, че антрето, където бяха поставени няколко стола, за да служи като чакалня, беше празно. Тъй като Карън представляваше около двайсетина писатели, драматурзи и сценаристи, Кутанс се бе опасявал, че може да срещне някой от своите псевдоколеги и да му се наложи да отдели пет минути за празни брътвежи и любезности. „Самотата има две предимства: да бъдеш насаме със себе си и да избегнеш присъствието на другите.“ Шопенхауер беше казал нещо такова, помисли си той, отправяйки се към стаята на сътрудника на Карън.
Той беше млад човек, който смяташе, че има стил — хипстърска брада, псевдобунтарски татуировки, прическа с повече обем на върха на главата, обувки тип кларкове и вталена дънкова риза, — макар че беше просто клонинг на всички онези, които се опитваха да възпроизведат Уилямсбърг и Кройцберг край парижкия канал Сен Мартен. На всичко отгоре младокът изгледа подозрително Гаспар, преди да го попита за името му, което бе върхът на нахалството, след като той осигуряваше три четвърти от приходите на агенцията!
— Аз ти плащам заплатата, глупако! — подхвърли ядосано драматургът, като се отправи властно към кабинета на Карън под смаяния поглед на сътрудника.
— Гаспар? — възкликна радостно агентката му.
Привлечена от високите гласове, тя бе станала от бюрото си и бе отворила вратата на кабинета си, за да го посрещне. Висока и слаба, с къса руса коса, Карън Либерман скоро щеше да навърши четирийсет и пет години, но се обличаше по един и същи начин, откакто бе завършила лицея „Жансон дьо Сайи“ — дънки „Левис“ 501, бяла блуза, пуловер с остро деколте и мокасини в цвят бордо. Карън бе не само литературен агент на Гаспар, но и негов адвокат, счетоводител, сътрудник, пресаташе, данъчен консултант и агент по недвижими имоти. Срещу 20 % от приходите му тя беше неговата връзка с външния свят, щитът, позволяващ му да живее по своему и да прати всички по дяволите, което той правеше с удоволствие.
— Как е най-саможивият от моите автори?
Той я прекъсна сухо:
— Не съм твой автор. Ти си мой служител, това е съвсем различно нещо.
— Гаспар Кутанс в цялото му великолепие! — отвърна тя. — Както винаги, груб, мърморещ и недоверчив.
Карън го покани да седне.
— Нямахме ли среща в ресторанта?
— Преди това искам да ми разпечаташ важни документи — обясни той, като извади смартфона от джоба си. — Статии, които намерих в интернет.
— Дай ги на Флоран, той…
— Казах ти, че е важно! Искам да го направиш ти, а не твоето жиголо.
— Както желаеш. А! Обади ми се Бернар Бенедик. Той ме увери, че всичко с къщата е уредено. Както изглежда, младата жена е заминала. Ще можеш да я ползваш сам.
Кутанс ядосано тръсна глава.
— Сякаш не го знаех! Както и да е, няма да остана там.
— Разбира се, иначе ще е прекалено просто — въздъхна Карън. — Да ти предложа чаша уиски?
— Не, благодаря. Реших да намаля пиенето.
Тя го погледна изненадано.
— Добре ли си, Гаспар?
Той обяви направо:
— Тази година няма да пиша пиеса.
Драматургът почти долови мислите на Карън за лавината от последствия в резултат на неговото решение: анулиране на договори, отказване на резервации на театрални зали, отмяна на пътувания… Въпреки това на агентката му й бяха нужни само две секунди, за да попита безпристрастно:
— Наистина ли? Защо?
Той сви рамене и поклати глава.
— Една пиеса от Кутанс повече или по-малко — не мисля, че това ще промени много историята на театъра.
Тъй като Карън остана мълчалива, Гаспар продължи безмилостно:
— Да бъдем честни, аз съм напълно наясно с нещата. През последните години се повтарям малко, нали?
Този път тя реагира:
— На тема „светът е противен, хората са глупаци“ — може би. Но може да опиташ да пишеш за нещо друго.
Той се намръщи.
— Не виждам за какво.
Кутанс се изправи, за да си вземе една цигара от пакета, оставен на бюрото, и излезе да пуши на балкона.
— Ти да не си влюбен? — извика Карън и се приближи до него.
— Не. Какви ги говориш?
— Опасявах се, че ще се случи някой ден — рече тя със съжаление.
Гаспар се защити:
— Защото вече не искам да пиша, заключаваш, че съм влюбен, така ли? Това е абсурдно умозаключение.