Маделин изпи антибиотика си с едно гадно без кофеиново кафе и след това се върна в хотела си. Хормонална инжекция, гореща вана, половин бутилка риоха, намерена в минибара, от която почти моментално я заболя главата.
Още нямаше десет часа, когато се сгуши под завивките в леглото.
Утрешният ден щеше да бъде много важен за нея. Може би щеше да постави началото на един нов живот. За да заспи с положителни мисли, тя се опита да си представи как би могло да изглежда желаното от нея дете. Но в съзнанието й не изникна никакъв образ, сякаш намерението й бе неосъществимо, обречено да си остане само една химера. Докато се мъчеше да отблъсне надигащото се в нея отчаяние и да заспи, пред очите й изплува съвсем ясен образ — красивото личице на Джулиан Лоренц със засмени очи, чипо носле, руси къдрици, неустоима детска усмивка.
Навън продължаваше да вали като из ведро.
3
Гаспар веднага разпозна дрезгавия глас в другия край на линията — Клиф Истман, мъжът, на когото Шон бе звънял три пъти няколко дни преди да умре.
— Здравейте, господин Истман, много ви благодаря, че ми се обадихте.
След първите няколко изречения Гаспар разбра, че неговият събеседник е бивш библиотекар, който живее спокойно като пенсионер в Маями, но сега, три дни преди Коледа, се намира в къщата на снаха си в щата Вашингтон, откъдето не може да мръдне.
— Осемдесет сантиметра сняг! — възкликна възмутено той. — Движението е парализирано, пътищата са блокирани, дори няма достъп до интернет. В резултат на това се отегчавам до смърт.
— Вземете си една хубава книга — машинално го посъветва Гаспар, за да поддържа разговора.
— Нямам нищо подръка, а снаха ми чете глупости — само булевардни романи! Вижте, не разбрах кой сте. Чиновник от пенсионния фонд „Кий Бискейн“ ли сте?
— Всъщност не — отвърна драматургът. — Познавате ли Шон Лоренц?
— Никога не съм го чувал. Кой е той?
Старецът завършваше всяко свое изречение със звучно мляскане.
— Известен художник. Той се е опитал да се свърже с вас преди около година.
— Може и да е така, но на моята възраст паметта ми не е много добра. Какво е искал от мен вашият Пикасо?
— Точно това бих искал да разбера.
Ново примляскване.
— Може би не е търсел мен.
— Не ви разбирам.
— Когато получих този телефонен номер, в продължение на няколко месеца ми звъняха различни хора, които искаха да говорят с предишния собственик на номера.
Гаспар потръпна — може би бе попаднал на нещо.
— Наистина ли? Как се казваше той?
Стори му се, че чу как Истман се почесва по главата в другия край на линията.
— Не съм сигурен, беше доста отдавна. Струва ми се, че човекът имаше същото име като един спортист.
— Спортист е много общо казано.
Нишката на паметта на стареца беше много тънка. Тя не трябваше да се опъва прекалено, за да не се скъса.
— Помъчете се да си спомните, моля ви.
— На върха на езика ми е. Мисля, че беше лекоатлет. Да, скачач, победител в Олимпиадата.
Гаспар трудно извика собствените си спомени. Той не си падаше много по спорта. Последния път, когато бе гледал Олимпийските игри по телевизията, Митеран и Рейгън все още бяха президенти, Платини отбелязваше голове за „Ювентус“ и британската денс-поп група „Франки Гоус ту Холиуд“ беше на първо място в Топ 50. Той изреди неуверено няколко имена:
— Сергей Бубка, Тиери Винерон…
— Не, не състезатели по овчарски скок, а по-скоро по висок скок.
— Дик Фосбъри?
Мъжът отсреща се включи в играта:
— Не, беше някакъв латиноамериканец, кубинец.
Внезапно хрумване.
— Хавиер Сотомайор!
— Точно той, Сотомайор.
Адриано Сотомайор. Няколко дни преди смъртта си, когато е бил убеден, че синът му е жив, Шон се бе обърнал за помощ към стария си приятел от „Майсторите“, който бе станал полицай.
Значи в Ню Йорк имаше някой, който можеше да му помогне. Някой, който може би бе възобновил разследването за смъртта на Джулиан. Някой, който може би разполагаше с неизвестна до момента информация.
Докато драматургът говореше по телефона, Карън Либерман го наблюдаваше през прозореца на кабинета си. Когато забеляза, че от джоба му се подава главата на смешно плюшено куче, разбра, че предишният Гаспар Кутанс, когото познаваше, вече не съществува.