— А вие какъв интерес имате да идвате да ме безпокоите чак тук?
Той помирително вдигна ръка.
— Моля те, Маделин, изслушай ме.
— Вече на „ти“ ли минахме?
— Претърсих къщата от горе до долу. В кабинета на Шон намерих десетки разпечатани статии — повечето за разследването на смъртта на сина му, но сред статиите беше и тази.
Той й подаде няколко хванати с телбод листа. Това бе дълъг материал на списание „Ню Йорк Таймс“, посветен на известни неразкрити случаи: смъртта на Натали Уд, Петимата от Сентръл Парк, делото „Мандра Леви“, случаят с похитените и незаконно държани в плен жени в Кливланд и др. Маделин отгърна на страницата, отбелязана със самозалепващ се индекс, и попадна на собствената си снимка. Тя разтърка очи. Почти бе забравила тази статия за случая „Алис Диксън“ — момиченцето, което бе открила при невероятни обстоятелства три години след изчезването му. Това бе най-трудното, най-болезненото й разследване, което едва не я бе съсипало, но и което бе с най-удовлетворяващ край. Един от щастливите моменти в живота й. Днес то й се струваше ужасно далече.
— Лоренц е пазел тази статия в дома си?
— Както виждаш, дори е подчертал някои пасажи.
Тя мълчаливо прочете подчертаните с маркер части от изречения:
[…] с изключение на Маделин Грийн, упорито ченге от отдел „Криминални престъпления“ на полицейското управление в Манчестър […] никога не се отказва […], чиито усилия най-накрая се увенчават с успех […] младата англичанка, която днес работи в района на Горен Ист Сайд и Харлем, в службата за неразкрити случаи към Нюйоркското полицейско управление, намираща се близо до болница „Маунт Синай“.
Фактът, че Лоренц бе запазил тази статия, изненада Маделин, но тя я върна на Гаспар, без да каже нито дума.
— Това ли е всичко от твоя страна?
— А вие какво очаквахте?
— В крайна сметка то е съвсем очевидно: Лоренц не е отишъл в Ню Йорк, за да се срещне с лекар. Той е бил в Манхатън, за да се срещне с теб!
Тя се ядоса.
— И стигнахте до това заключение само защото у тях е имало стара статия за мой случай? Това е прекалено прибързано, Кутанс. Стига толкова, бих искала да се съсредоточа върху личния си живот.
Но Гаспар не се отказа. Той разгъна върху шкафчето картата на Манхатън, върху която предишния ден бе отбелязал различните места, и посочи с химикалката си едно от кръстчетата.
— Шон Лоренц е умрял тук, насред улицата, на кръстовището на 103-та улица и Медисън Авеню.
— Е, и?
— Къде се намира службата, в която си работила по онова време?
Тя се втренчи в картата, без да отговори.
— Тук! — посочи той. — На една пресечка оттам! Това не може да е съвпадение.
Гледайки картата с присвити очи, Маделин не каза нищо. Кутанс извади последния си коз точно когато една медицинска сестра влезе в стаята.
— Госпожица Грийн?
— Това е последната телефонна сметка на Шон — каза той, като размаха купчинка листове, сякаш без да забелязва присъствието на сестрата. — Има разпечатка на обажданията на Лоренц. Искаш ли да знаеш кой е последният номер, на който е звънял, преди да напусне Франция?
— Трябва да вървим, госпожице Грийн — настоя медицинската сестра, готвейки се да започне да бута леглото на колелца към вратата.
Маделин кимна в знак на съгласие, без да обръща внимание на Кутанс.
— 212-452-0660. Този номер нищо ли не ти говори, Маделин? Ще опресня паметта ти — извика той, докато медицинската сестра изкарваше леглото от стаята. — Това е номерът на Службата за неразкрити случаи към Нюйоркското полицейско управление. Службата, в която си работила по онова време.
Младата жена вече я нямаше в стаята, но Гаспар продължи:
— Независимо дали ти харесва или не, час преди да умре, Шон е бил в Ню Йорк, за да ти разкрие нещо. На теб. На теб!
2
Сестрата заби иглата във вената на Маделин и инжектира упойката. Легнала на операционната маса, младата жена за кратко изпита чувството, че я залива ледена вълна. След това неприятното усещане отмина. Клепачите й натежаха, гласът на лекаря заглъхна. Тя си пое дълбоко дъх и се отпусна. Точно преди да потъне в сън, й се стори, че вижда един мъж. Сериозен, с изпито лице и уморени очи. Тя позна Шон Лоренц. Трескавият му поглед сякаш я умоляваше. „Помогни ми“
3
Беше единайсет часът. Тапас ресторантът току-що беше отворил. Гаспар седна на бара, сложи чантата си на стола до него и си поръча едно капучино. Първо, трябваше незабавно да изпие две таблетки аналгетик, за да потисне болката в ръцете и пръстите си. Второ, да изпрати есемес на Маделин, за да я помоли да се срещнат, след като приключи процедурата й.