Той отново се изкуши да се откаже и да напусне Франция, но се утеши с мисълта, че изпитанието му няма да трае повече от месец. Ако успееше да напише пиесата си навреме, след по-малко от пет седмици щеше да замине да прекара края на зимата и началото на пролетта в Гърция на своята платноходна яхта, която го чакаше, закотвена на остров Сифнос. Шест месеца щеше да плава край Цикладските острови, да живее в хармония с природата сред експлозия от възприятия и цветове: ослепителната белота на варовиковите скали под ярките лъчи на слънцето, кобалтовото синьо на небето, тюркоазените дълбини на Егейско море. В Гърция Гаспар усещаше едно пантеистично сливане с пейзажа, с растенията и благоуханията. След като се наситеше на опияняващия морски въздух, бродеше по обраслите с храсти и маслинови горички брегове, край напечените каменни стени, вдъхваше с наслада миризмата на мащерка, градински чай, зехтин и октопод на скара. Щастие, което продължаваше до средата на юни. Когато туристите започваха да се тълпят на островите, той бягаше в Америка, в своята планинска къща в щата Монтана.
Там животът му бе различен — връщане към природата в най- дивата й и сурова форма. Дните му протичаха в ловене на пъстърва, безкрайно скитане в брезовите гори, край езера, реки и потоци. Самотен, но интензивен живот, далеч от туморните образувания, наречени градове, и техните анемични жители.
Автобусът бавно се влачеше по магистрала А 3. От време на време Гаспар зърваше през запотените му прозорци част от пътните табели, които указваха последователно градчетата в североизточните предградия: Олне су Боа, Дранси, Ливри-Гарган, Бобини, Бонди…
Той се нуждаеше от тези дълги усамотявания сред природата, за да се прочисти, да се излекува от пораженията, нанесени от цивилизацията. Защото Гаспар Кутанс отдавна се бореше срещу безумието и хаоса на един свят, който вървеше към своята гибел. Свят, който се пропукваше отвсякъде и който той вече не разбираше. Като истински мизантроп, Гаспар изпитваше по-голяма близост с мечките, грабливите птици и змиите, отколкото със своите така наречени събратя — хората. Той беше горд от факта, че се е отделил от света, който ненавиждаше. Гордееше се, че може да живее през повечето време извън обществото и неговите правила. Не беше включвал телевизор през последните двайсет и пет години, не знаеше почти нищо за интернет и караше автомобил „Додж“ от края на 70-те години.
Неговият отшелнически живот се дължеше на съзнателно избран, но не и прекален аскетизъм. Понякога, когато му се удадеше възможност, Гаспар си позволяваше по някоя волност. Случваше се да напусне своите планини или своето гръцко убежище и да хване самолет, за да присъства на концерт на Кийт Джарет в Жуан ле Пен, на ретроспективна изложба на Брьогел в Ротердам или представление на „Тоска“ в Арена ди Верона. Към това се прибавяше и прословутият му едномесечен творчески престой в Париж.
След като обмисляше цяла година своята театрална пиеса, той сядаше на бюрото си и пишеше по шестнайсет часа на ден. Всеки път си мислеше, че идеите, вдъхновението и желанието му да твори са се изчерпали, но всеки път се задействаше един мистериозен процес. Думите, ситуациите, диалозите, репликите излизаха изпод перото му, изписани с компактния му и акуратен почерк, и се подреждаха в едно хармонично цяло.
Днес пиесите му бяха преведени на почти двайсет езика и се играеха в цял свят. Само миналата година бяха изнесени петнайсет представления в Европа и Съединените щати. Една от последните му пиеси, Ghost Town, бе поставена в легендарния берлински театър „Шаубюне“ и бе номинирана за наградите „Тони“. Неговите творби допадаха най-вече на интелектуалната преса, която малко ги надценяваше и преувеличаваше достойнствата им.
Гаспар никога не присъстваше на постановките на своите пиеси, нито даваше интервюта. Отначало Карън се тревожеше от нежеланието му да се появява в медиите, но след това бе успяла да извлече полза от тази негова резервираност, за да създаде „мистерията Гаспар Кутанс“. В крайна сметка, колкото повече той се криеше, толкова повече пресата го възхваляваше. Гаспар бе сравняван с Кундера, Пинтър, Шопенхауер и Киркегор. Той не се ласкаеше от тези комплименти, тъй като винаги беше смятал своя успех за някакво недоразумение.
След Баньоле автобусът пълзя цяла вечност по околовръстния път, преди да поеме по крайбрежната улица „Берси“ и да стигне до Лионската гара. Там направи безкраен престой, колкото да слязат половината му пътници, и тръгна на запад.