— Ще ви придружа в Ню Йорк, Кутанс — предаде се най-накрая младата жена, — но независимо от изхода на този случай, след като минат тези два дни, не искам да ви виждам никога вече.
— Давам ви думата си — отвърна той с усмивка.
14. Ню Йорк
Слизам от таксито и попадам вероятно в единствения град,
който е по-хубав, отколкото на пощенските картички.
Милош Форман
1
Гаспар отново дишаше.
Скован от полярен студ, Ню Йорк блестеше под искрящото небе. Парижката меланхолия и сивотата на Мадрид му изглеждаха много далече. Веднага щом таксито им прекоси моста „Робърт Кенеди“ — гигантската стоманена конструкция, свързваща Куинс, Бронкс и Манхатън, — драматургът изпита усещането, че е попаднал на познато място. Той, любителят на горите и планините, заклетият враг на големите градове, незнайно защо винаги се чувстваше тук като у дома си.
„Градска джунгла“, „гора от небостъргачи“, „каньони от стъкло и стомана“ — смешните метафори отговаряха на истината. Ню Йорк беше цяла екосистема. Тук имаше хълмове, езера, ливади, стотици хиляди дървета. Тук, за онези, които искаха да ги видят, имаше плешиви орли, соколи скитници, снежни гъски и благородни елени. Имаше недостижими върхове, глутници кучета, пустеещи площи, кошери и миещите се мечки. През зимата реките замръзваха, а през есента слънцето светеше ослепително и обагряше в пурпур листата на дърветата. Тук зад лъскавата страна на цивилизацията прозираше дивата природа. Ню Йорк…
Задоволството на драматурга бе в пълен контраст с лошото настроение на Маделин. Тя бе придрямвала неспокойно по време на целия полет и откакто бяха кацнали, отговаряше на Гаспар само с неясни изхъмквания. С намръщено лице, стиснати челюсти и замислен поглед, младата жена не преставаше да се пита как се бе оставила да бъде въвлечена в това пътуване.
Благодарение на магията на часовите зони все още беше едва 16:30 часът. Като се измъкна от транспортния възел на Трайборо Плаза, таксито свърна по Лексингтън Авеню и след петстотин метра пристигнаха пред полицейския участък в Източен Харлем — малка, приличаща на бункер стара сграда, с мръсножълта тухлена фасада, която се намираше на 119-а улица в съседство с надземната линия на метрото и един открит паркинг. Тъй като идваха направо от летището, Гаспар и Маделин слязоха от жълтото такси, натоварени с пътните си чанти.
Отвътре 25-и участък изглеждаше също толкова неприветлив, колкото и отвън — бездушен, мрачен и потискащ. Липсата на прозорци засилваше още повече това впечатление. След епичния си телефонен разговор от предния ден Гаспар се беше подготвил за най-лошото — висенето на дълга опашка и множество административни спънки, докато се добере до Адриано Сотомайор. Обаче, макар да оставаха по-малко от два дни до Коледа, мястото беше пусто, сякаш студът, сковал града, бе обезсърчил престъпниците да напуснат домовете си. С приема на посетителите се занимаваше униформен полицай, който седеше зад черно метално бюро. Истинска планина от тлъстини, обвита в униформа, дежурният имаше тяло на плужек, миниатюрни ръце и глава на крастава жаба: огромно триъгълно лице, прекомерно голяма уста, груба сипаничава кожа. Може би го бяха назначили на този пост, за да плаши децата и да ги разубеждава да тръгнат по лош път.
— Добър ден, бихме искали да говорим с офицер Сотомайор — осмели се да се обърне към него Гаспар.
Земноводното бавно им подаде един формуляр за заявка и изквака нещо, от което се досетиха, че им иска документите за самоличност.
Маделин беше свикнала с полицейските участъци. Тъй като не искаше да губи повече време, тя избута настрани драматурга, за да вземе нещата в свои ръце.
— Аз съм капитан Грийн — съобщи младата жена, като подаде паспорта си. — Работила съм в службата за неразкрити случаи на Нюйоркското полицейско управление на 103-а улица. Просто искам да се видя с моя колега. Няма нужда от излишни формалности!
Дежурният я изгледа за момент, без да реагира. Тъй като не отваряше устата си, той създаваше впечатлението, че диша през меката си, мокра и трептяща кожа.
— Един момент — изсъска най-накрая, като вдигна слушалката на телефона си, и с движение на главата им посочи редица дървени пейки до входа.
Маделин и Кутанс седнаха там, но мястото вонеше на белина, а и ставаше голямо течение. Уморена до краен предел, младата жена потърси убежище до автомата за напитки. Искаше й се да изпие едно кафе, но осъзна, че на летището не бе имала време да обмени евро за долари.