— Вие сте истински идиот, Кутанс!
Пъхнал ръце в джобовете си, Гаспар отговори с въздишка:
— А вие сте самата любезност.
Маделин нахлупи качулката си, обточена с пухкава кожа.
— Изминахме шест хиляди километра, за да се окажем с празни ръце!
Той се опита да отрече очевидното:
— Съвсем не е така.
— Значи не сме гледали един и същи филм.
Драматургът вече имаше нова хипотеза:
— Ами ако Сотомайор е бил убит, защото се е интересувал твърде много от отвличането на Джулиан?
Тя го погледна, шокирана.
— Това е абсурдно. Отивам в хотела.
— Вече?
— Вие направо ме изтощихте — въздъхна младата жена. — Писна ми от вашите безумни теории! Отивам да си полегна, дайте ми трийсет долара!
Маделин отиде в края на тротоара, за да пробва да спре някое такси. Гаспар отвори портфейла си, извади две банкноти и й ги подаде.
— Не може ли да поровите в тази посока? — настоя той, държейки на своята хипотеза.
— Не виждам как.
— Хайде де! Сигурно са ви останали някои познати.
Младата жена го погледна със смесица от гняв и крайна умора.
— Вече ви обясних, Кутанс. Провеждах разследвания в Англия. В Ню Йорк не работех на терен. Бях кабинетен плъх.
Зъбите й тракаха. Тя цялата трепереше, като пристъпваше от крак на крак в опит да се стопли. Студът, който явно ободряваше Гаспар, за нея бе като изтезание.
Пред тях спря един стар „Форд Ескейп“. Маделин се качи в таксито, без дори да погледне спътника си, и побърза да даде на шофьора адреса на хотела. Като скръсти ръце, тя се сгуши на седалката, но след няколко метра подвикна на шофьора — индиец, който въпреки студа държеше да кара с отворен прозорец — да си вдигне стъклото. Той се оказа костелив орех и поде словесна битка в продължение на пет минути, преди да се съгласи да я послуша. Младата жена затвори очи. Беше уморена до краен предел, напълно изтощена, не й беше останала капчица сила. Но най-лошото бе, че отново я болеше коремът. Усещаше го подут, измъчваха я стомашни спазми, гадеше й се и въпреки студа я заливаха горещи вълни.
Когато отново отвори очи, таксито се движеше по Уест Сайд Хайуей — широкото авеню по протежение на река Хъдсън, което стигаше до южния край на Манхатън. Тя бръкна в единия джоб на анорака, за да извади мобилния си телефон, и затърси в указателя му един номер, който не бе набирала дълго време.
Докато работеше в Ню Йорк, контактуваше във ФБР с Доминик By, който отговаряше за връзките между отдела на НЙПУ, в който работеше Маделин, и федералното бюро. Тя го наричаше „Господин Не“, защото отхвърляше всичките й молби. В повечето случаи поради бюджетни ограничения, но и за да се избегне възможността общинската полицейска служба да оспорва работата на Бюрото.
Той не беше неприятен човек. Малко странен, Доминик By беше кариерист по природа, но понякога бе способен да взема неочаквания решения. Личният му живот също беше необичаен — след като една адвокатка от кметството му беше родила две деца, той бе разкрил хомосексуалните си предпочитания. Последният път, когато Маделин го бе срещала, By живееше с един журналист от отдел „Култура“ на „Вилидж Войс“.
— Здравей, Доминик, обажда се Маделин Грийн.
— Здравей, Маделин! Каква изненада! Върна ли се в играта?
— Само за малко. А ти как си?
— В отпуска съм, но останах в Ню Йорк, за да прекарам празниците с моите дъщери.
Тя разтърка натежалите си клепачи. Всяка дума й костваше големи усилия.
— Познаваш ме, Доминик, никога не съм си падала по размяната на любезности и…
Чу смеха му в другия край на линията.
— Зарежи любезностите. Какво мога да направя за теб?
— Имам нужда от една услуга.
Той помълча предпазливо, преди да отвърне:
— Не съм на работа, казах ти.
Въпреки това Маделин продължи:
— Можеш ли да ме запознаеш с обстоятелствата около убийството на полицая от 25-и участък Адриано Сотомайор? Бил е убит пред дома си в Харлем преди около две години.
— Какво точно търсиш?
— Всичко, което можеш да намериш.
Доминик отново стана предпазлив.
— Ти вече не работиш с нас, Маделин.
— Не искам от теб поверителна информация.
— Ако направя справки по случая, ще останат следи и…
Този тип започваше да я изнервя.
— Ти сериозно ли говориш? Толкова ли те е страх?
— Днес, при цялата тази компютризация, човек…
— Добре, зарежи и си поръчай чифт топки за Коледа. Сега сигурно има промоции в „Блумингдейл“.
Тя затвори и отново изпадна в своята летаргия. Десет минути по-късно пристигна в хотела — кафява тухлена сграда, характерна за квартала Трайбека. Гаспар бе стигнал дотам, че бе направил резервации в „Бридж Клъб“, в който Лоренц беше прекарал последните си дни. На рецепцията й съобщиха, че хотелът е пълен, но наистина има две стаи, запазени на името на Кутанс — ъглов апартамент и малка стая на последния етаж. Маделин избра апартамента без никакво колебание, извади паспорта си и за три минути попълни регистрационния формуляр.
Щом се озова в стаята си, без дори да погледне гледката през прозореца, тя пусна пердетата, окачи на вратата табелката „Не безпокойте“ и изпи коктейла си от лексотан, антибиотик и парацетамол.
След това, превита на две от болка, угаси лампите и си легна. По отношение на съня последните нощи бяха катастрофални. Беше стигнала до етап, в който физическото изтощение й пречеше да мисли рационално. Невъзможно бе да разсъждава, да преценява, мозъкът й бе неспособен да роди каквато и да е идея.
Тялото й имаше последната дума.