— Ако направя справки по случая, ще останат следи и…
Този тип започваше да я изнервя.
— Ти сериозно ли говориш? Толкова ли те е страх?
— Днес, при цялата тази компютризация, човек…
— Добре, зарежи и си поръчай чифт топки за Коледа. Сега сигурно има промоции в „Блумингдейл“.
Тя затвори и отново изпадна в своята летаргия. Десет минути по-късно пристигна в хотела — кафява тухлена сграда, характерна за квартала Трайбека. Гаспар бе стигнал дотам, че бе направил резервации в „Бридж Клъб“, в който Лоренц беше прекарал последните си дни. На рецепцията й съобщиха, че хотелът е пълен, но наистина има две стаи, запазени на името на Кутанс — ъглов апартамент и малка стая на последния етаж. Маделин избра апартамента без никакво колебание, извади паспорта си и за три минути попълни регистрационния формуляр.
Щом се озова в стаята си, без дори да погледне гледката през прозореца, тя пусна пердетата, окачи на вратата табелката „Не безпокойте“ и изпи коктейла си от лексотан, антибиотик и парацетамол.
След това, превита на две от болка, угаси лампите и си легна. По отношение на съня последните нощи бяха катастрофални. Беше стигнала до етап, в който физическото изтощение й пречеше да мисли рационално. Невъзможно бе да разсъждава, да преценява, мозъкът й бе неспособен да роди каквато и да е идея.
Тялото й имаше последната дума.
15. Връщане на Билбъри Стрийт
Други хора ще имат моите недостатъци, но никой няма да има моите качества.
Пабло Пикасо
1
Гаспар възвръщаше предишната си жизненост. Като растение, полято след дълги дни суша.
Пулсът на Манхатън, неговият ритъм, острият и сух студ, стоманеносиньото небе, последните слаби лъчи на зимното слънце — всичко му се отразяваше благотворно. Не за пръв път забелязваше до каква степен душевното му състояние зависеше от околната среда. Климатът му влияеше, моделираше го, повишаваше настроението му. Дъждът и влагата го потискаха, докато горещите вълни направо го изваждаха от строя. Тази нестабилност усложняваше живота му, но с течение на времето се бе научил да живее с тези промени. Днес беше идеален ден. Един от онези дни, които струваха колкото два или три. Трябваше да се възползва от това, за да напредне в разследването си.
Гаспар се ориентира по старата карта, която бе намерил в библиотеката на Лоренц. Той пое надясно по Медисън Авеню, преди да заобиколи една голяма зелена площ — парка „Маркъс Гарви“ — и да излезе на авеню „Ленокс“, което в тази част на Харлем се наричаше авеню „Малкълм Екс“. На един уличен ъгъл се подкрепи с хотдог и кафе, които си купи от количката на уличен търговец, и продължи на север.
Вклинена между 131-ва и 132-ра улица, Билбъри Стрийт, където беше убит Адриано Сотомайор, беше тясна уличка, от двете страни на която се издигаха червени тухлени къщи и кестени. Постройките напомняха на сградите от стария Юг с доста високи външни каменни стълбища и изобилие от балюстради и дървени веранди, боядисани в ярки цветове.
В продължение на десет минути Кутанс бродеше по пустата уличка, като се чудеше как да намери къщата, където бе живял полицаят. Фамилните имена по пощенските кутии — Фарадей, Томпкинс, Ланглоа, Фабиански, Мур… — не му говореха нищо.
— Внимавай, Тео!
— Добре, татко.
Гаспар се обърна към групичката, която се бе появила на отсрещния тротоар. Като във филм на Капра, един баща и малкият му син влачеха шейна с голяма коледна елха на нея. Зад тях вървяха една леко надменна красива метиска и по-възрастна негърка с прозрачен тренчкот, жълти кожени панталони и леопардова шапка на главата.
— Добър ден — поздрави ги той, като пресече улицата. — Търся бившия дом на господин Сотомайор. Знаете ли къде е?
Бащата беше учтив и приветлив, готов да му помогне, но явно не живееше тук от дълго време. Той се обърна към жената, която очевидно бе неговата съпруга:
— Фамилията Сотомайор говори ли ти нещо, скъпа?
Метиската присви очи, сякаш се мъчеше да извика някакъв далечен спомен.
— Струва ми се, че е ей там — каза тя, като посочи към една къща с островръх покрив, после попита жената до нея: — Права ли съм, лельо Анджела?
Афроамериканката изгледа подозрително Гаспар.
— И защо да отговарям на този младок?
Метиската я прегърна ласкаво през раменете.
— Хайде, лельо Анджела, кога ще спреш да се правиш на по- лоша, отколкото си?
— Добре де, добре — предаде се жената, като намести слънчеви те си очила. — Къщата с номер 12 на семейство Ланглоа.