Кутанс побърза да смени темата:
— А къде е Шон Лоренц във всичко това?
3
Погледът на Исабела заблестя.
— Запознах се с Шон, когато бях на осемнайсет! Щом навърших пълнолетие, идвах да прекарвам всяко лято в Ню Йорк. Понякога отсядах при приятелка, но повечето време пребивавах у семейство Уолис.
Тя се отнесе в спомени за доброто старо време.
— Шон живееше по-далече, в комплекса Поло Граундс Тауърс, но двамата с Адриано бяха неразделни въпреки четирите години разлика. Аз неизбежно вървях по петите им и се опитвах да участвам във всичките им лудории. Шон беше леко влюбен в мен и аз нямах нищо против. Може дори да се каже, че имахме спорадична връзка.
Исабела отпи от яйчения си пунш и помълча известно време, за да събере спомените си.
— Тогава времената бяха други. И Ню Йорк беше друг — някак по-свободен и по-опасен. През онези години кварталът вдъхваше страх. Насилието беше навсякъде и кокаинът покваряваше всичко.
Тя изведнъж осъзна, че децата й са наблизо, и понижи глас:
— Ние неизбежно вършехме щуротии: пушехме трева на поразия, крадяхме коли, рисувахме графити по стените. Но ходехме и по музеите! Спомням си, че Шон ни водеше всичките в Музея на модерното изкуство при всяка нова изложба. Благодарение на него открих Матис, Полък, Сезан, Тулуз-Лотрек, Кифер… Той вече беше обладан от манията да рисува постоянно на каквото му попадне.
Исабела помълча няколко секунди, но не можа да устои на изкушението и обяви загадъчно:
— Ще ви покажа нещо.
Тя се измъкна за минута от кухнята и се върна с голяма торба, която сложи на масичката за кафе. Отвори я внимателно и извади една рисунка с въглен, направена върху картон от кутия с корнфлейкс. Беше неин портрет, носещ подписа „Шон, 1988 г.“ Стилизирано лице на млада жена с дяволит поглед, буйна коса и голи рамене. Рисунката напомни на Гаспар за някои от портретите на Франсоаз Гило, нарисувани от Пикасо. Същият талант, същата гениалност. С няколко щрихи Шон бе изобразил всичко — младежката импулсивност, изяществото на Исабела, но и известна сериозност, която загатваше за жената, в която щеше да се превърне.
— Пазя я като зеницата на окото си — призна жената, като отново прибра рисунката в торбата. — Преди две години, когато в Музея на модерното изкуство организираха ретроспективна изложба на Шон и се случи онзи кошмар, си спомних толкова много неща…
Гаспар искаше да стигнат точно дотук:
— Познавахте ли Беатрис Муньос?
Лицето на Исабела помръкна и на него се изписа безпокойство. Тя отговори, подбирайки внимателно думите си:
— Да, познавах я. Въпреки всичко, което направи, Беатрис не беше… лош човек. Поне не и по времето, когато общувах с нея. Също като Адриано и много други младежи от квартала, Беатрис беше жертва. Опарено от живота момиче. Беше много тъжна и измъчена и изобщо не се харесваше. — Исабела прибягна към метафора от областта на живописта: — Понякога казват, че една картина съществува само в очите на човека, който я гледа. Същото можеше да се каже за Беатрис. Тя се оживяваше само когато я погледнеше Шон. Днес е лесно да се каже, но с времето все повече съжалявам, че не й помогнах, когато излезе от затвора. Може би така щеше да се избегне престъплението, което извърши по-късно. Разбира се, не го казах толкова грубо на Шон, но…
Кутанс не повярва на ушите си.
— Видели сте отново Шон след смъртта на сина му?
Отговорът й беше съвсем неочакван:
— Той позвъни на вратата ми миналия декември. Точно преди една година. Спомням си датата, защото по-късно научих, че е било навечерието на смъртта му.
— В какво състояние беше Лоренц? — попита Гаспар.
Исабела въздъхна.
— Бих казала, че този път вече не мислеше да ме потупва по задника.
4
— Шон имаше изморен вид и мръсна коса, лицето му бе посърнало и брадясало. Изглеждаше с десет години по-възрастен. Не бях говорила с него поне двайсет години, но бях виждала негови снимки в интернет. Пред мен стоеше съвсем друг човек. Очите му бяха особено страшни. Сякаш не беше спал десет дни или току- що си беше инжектирал хероин.
Гаспар и Исабела се бяха преместили на верандата, осветена от три месингови фенера. Преди това тя бе взела стара кутия цигари, която криеше в кухнята си зад медните тенджери и един емайлиран гевгир. Беше излязла да изпуши една цигара на лютия студ, надявайки се, че може би димът ще замъгли спомените й и ще ти направи по-малко болезнени.